имо, за да бъде възстановен редът и икономическото равновесие на нацията, решението беше взето единодушно от последните вождове на федерацията със съгласието на сената и камарата на депутатите и с подкрепата на британската ескадра, заради моите многобройни и толкова тежки нощи на партия домино с консула Макдоналд, само че отначало нито аз, нито някой друг го беше повярвал, разбира се, кой можеше да повярва в това в суматохата на онази страшна нощ, щом като самата Бендисион Алварадо все още не беше успяла да го повярва в зловонния си креват, когато си спомняше как синът й не знаеше откъде да подхване управлението сред онази бъркотия, не можеха да намерят една билка за отвара против високата температура в онази необятна къща без мебели, в която не беше останало нищо ценно освен наядените от молците маслени портрети на вицекралете и архиепископите от мъртвото величие на Испания, всичко друго предишните президенти го бяха пренесли малко по малко в частните си жилища, не бяха оставили дори следа от стенните драперии с изрисувани героични епизоди, спалните бяха пълни с казармена смет, навсякъде имаше забравени остатъци от исторически кланета и лозунги, написани с пръст, натопен с кръвта на илюзорни президенти за една нощ, но нямаше дори един креват, където човек да легне и да се изпоти от температурата, тъй че майка му Бендисион Алварадо откъсна една завеса, за да ме завие, и го сложи да легне в единия край на парадното стълбище, докато тя метеше с метлата от зелени клони президентските покои, които англичаните току-що бяха ограбили, измете целия под, като се отбраняваше с метлата от тази шайка пирати, които искаха да я изнасилят зад някоя врата, и малко преди разсъмване седна да си почине до своя изтощен от високата температура син, увит в една плюшена завеса, окъпан в пот на последното стъпало на парадната стълба в опустошената къща, докато тя се мъчеше да му свали температурата с простите си аргументи, да не се оставяш да паднеш духом заради тази бъркотия, синко, работата ще се оправи, като се купят няколко кожени табуретки от най-евтините, ще им нарисуваме цветя и животни с цветни бои, аз ще ги нарисувам, казваше тя, само да се купят няколко хамака за гости, най-вече това, хамаци, защото в къща като тази могат да дойдат много гости и по всяко време без предупреждение, казваше той, ще се купи една църковна маса за ядене, ще се купят железни прибори и пиринчени чинии, за да издържат на тежкия войнишки живот, ще се купи една прилична делва за питейната вода и едно кюмбе с дървени въглища и готово, в края на краищата това са държавни пари, казваше тя, за да го утеши, но той не я слушаше, повален от първите утринни лъчи, които осветяваха обратната страна на голата истина, със съзнанието, че той не е нищо друго освен жалък старец, който трепереше от студ, тресеше се от треската, седнал на стълбите, и си мислеше без любов, майчице Бендисион Алварадо, значи, такава била работата, майка му стара, значи, властта била онази корабокрушенска къща, онази човешка миризма на изгорени коне, онази печална зора на още един дванайсети август, подобна на много други, това беше денят на властта, майчице, в каква къща сме се забъркали, изпитвайки първобитно безпокойство, атавистичен страх от новия мрачен век, който обгръщаше света без негово разрешение, в морето пееха петлите, англичаните пееха на английски, докато прибираха труповете на мъртвите в двора, а през това време майка му привърши радостните си сметки с облекчителното салдо: не ме плашат нещата, които трябва да купим, нито работата, която трябва да свършим, синко, нищо подобно, плаши ме огромното количество чаршафи, които трябва да се перат в тази къща, и тогава той се опря на силата на своето разочарование, за да се опита да я утеши с думите, спи спокойно, майко, в тази страна нито един президент не се е застоял, рече той, ще видиш как само след петнайсет дни ще ме катурнат, и не само че тогава си вярваше, но и след това продължаваше да вярва всеки миг през всичките часове на своя предълъг живот на заседнал деспот, и все повече го вярваше, колкото повече животът го убеждаваше, че през дългите години на властта не се повтарят два еднакви дни, че винаги се намира някое скрито намерение в плановете на един министър-председател, когато той прескача ослепителното лумване на истината в обичайния си доклад в сряда, и той се усмихваше, не ми казвате истината, лиценциате, рискувате да ви повярвам, и само с тази фраза правеше на пух и прах цяла една разработена стратегия на правителствения съвет, за да го накарат да подпише, без да пита, впрочем той никога не ми е изглеждал умствено по-ведър, колкото по-настойчиви ставаха приказките, че се напикавал в панталоните, без да усети, по време на официалните срещи, изглеждаше ми по-строг, колкото повече потъваше във вира на старческата немощ, с пантофи на обречен и очила, които се закрепяха само на едното ухо с конец, и характерът му беше станал по-напрегнат, и инстинктът му по-налучкващ, за да отхвърли това, което не беше подходящо, и да подпише това, което му отърваше, без да го чете, майната му, щом като в края на краищата никой не ми обръща внимание, усмихваше се, забележете, каза да поставят капан във вестибюла, за да не се катерят кравите по стълбите, но те пак бяха там, крави колкото щеш, една си беше напъхала главата през прозореца на канцеларията и ядеше книжните цветя в олтара на отечеството, но той само се усмихваше и казваше, нали виждате, това, за което ви говорех, вече може да се види, лиценциате, нещо, което съсипва тази страна, че никой не ми обръща внимание, тъй казваше той, и го казваше с такъв ясен разсъдък, който изглеждаше невъзможен за неговата възраст, въпреки че посланикът Киплинг разказваше в своите забранени мемоари, че по това време го намерил в тежко състояние на старческо безумие, това не му позволяваше да се справя сам дори с най-детинските действия, разказа как го намерил прогизнал в една солена и изобилна материя, която изтичала от кожата му, как бил станал огромен като удавник и вял и отпуснат като удавник, и беше си разкопчал ризата, за да ми покаже гладкото си и напрегнато тяло на удавник на суша, и по всичките му цепнатини се бяха завъдили паразити от морското дъно, на гърба си имаше корабни налепи, под мишниците имаше микроскопични полипи и ракообразни, но той беше убеден, че тези морски издънки са само първите симптоми за спонтанното завръщане на морето, което вие отмъкнахте със себе си, скъпи Джонсън, защото моретата са като котките, рече той, винаги се връщат, убеден, че плитчините с октоподи по слабините му са тайно предизвестие за щастливо утро, когато ще отвори прозореца на спалнята си и ще види отново трите каравели на адмирала на морето-океан, който се беше изморил да обикаля света, за да разбере дали е истина това, което му бяха казали, че ръцете му били гладки като неговите и като на някои други големи исторически личности, заповяда да го доведат, дори насила, когато други мореплаватели му разказваха, че го били виждали да картографира многобройните острови в съседните морета, като заменял с имената на крале и светци старите им имена на военни, докато търсеше в местните науки това, което наистина го интересуваше, да открие някакво универсално лекарство за преждевременния си косопад, бяхме загубили надеждата, че ще го намери отново, когато той го позна от президентската лимузина, беше облечен с кафяво расо с кордона на Сан Франциско на кръста и тракаше кречеталото на покаян грешник сред неделната навалица на обществения пазар, потънал в такава морална нищета, да не повярваш, че това е същият онзи човек, когото бяхме виждали да влиза в салона за аудиенции с червената униформа и златни шпори, с тържествената походка на морски вълк на суша, ала когато по ваша заповед се опитахме да го качим в президентската лимузина, не намерихме нито следа от него, земята го беше погълнала, казваха, че бил станал мюсюлманин, че умрял от проказа в Сенегал и че бил погребан в три различни гроба в три различни града на света, макар че всъщност не беше в нито един, наказан да скита от гроб в гроб, докато свят светува, поради нещастната съдба на неговите дела, защото този човек беше боксузлия, господин генерал, и беше по-тленен от златото, но той не го повярва, все чакаше да се върне до последните дни на старостта си, когато министърът на здравето измъкваше с пинцети волските кърлежи, които откриваше по тялото му, а той настояваше: това не са кърлежи, докторе, това е морето, което се връща, казваше той, толкова сигурен в правотата си, че министърът на здравето често си мислеше, че той не е толкова глух, колкото се прави пред хората, нито толкова съсипан, колкото се представя на неудобните аудиенции, макар при един основен преглед да беше открил, че артериите му са като стъклени, че има утайки от морски пясък в бъбреците и в напуканото от липса на любов сърце, така че старият лекар се прикри зад старото им доверие на побратими, за да му каже: вече е време да предадете вехториите, господин генерал, решете поне в чии ръце ще ни оставите, тъй му каза, спасете ни от нещастието, но той го попита учуден: кой ви е казал, че мисля да умирам, скъпи ми докторе, нека други умират, майка му стара, и свърши с желанието да се пошегува: преди две нощи се видях по телевизията и намерих, че съм по-добре от всякога, като бик за борба, каза той, прим