През осемте години, които прекара у дома — продължаваше мащехата ми, — никога не бяхме го безпокоили за нещо сериозно. Ние, жените, отидохме при Меме, разтрихме я със спирт и зачакахме да се върне баща ти с доктора. Но докторът не дойде, Исабел. Не дойде да види Меме, макар че човекът, който го беше хранил цели осем години, беше му дал подслон и чисто бельо, отиде лично да го повика. Всеки път, като си спомня, си мисля, че идването му у дома е било божие наказание. Мисля, че всичката тази трева, която му давахме в продължение на осем години, всичките грижи, всичките ни усилия са били божие изпитание, урок за благоразумие и недоверчивост към хората. Като че ли бяхме взели осем години подслон, храна, чисти дрехи и ги бяхме хвърлили на свинете. Меме умираше (поне така ни се струваше), а той продължаваше да си седи там, като отказваше да стори нещо, което не беше проява на милосърдие, а на благоприличие, на признателност, на най-елементарно уважение към неговите благодетели.
Баща ти се върна чак в полунощ. Каза вяло: «Да я разтрият със спирт, но да не й дават очистително.» И аз се почувствувах така, сякаш ми бяха ударили плесница. Меме се беше посъвзела след разтривките. Разярена, извиках: «Да, със спирт, точно така. Вече я разтрихме и е по-добре. Но за това не ни беше нужно да сме живели осем години на чужд гръб.» А баща ти, все така снизходителен, с тази своя глупава примирителност: «Няма нищо страшно. Един ден сама ще се убедиш в това.» Като че ли оня беше пророк.“
Разгорещена, говорейки възбудено, този следобед мащехата ми сякаш отново изживяваше събитията от онази далечна вечер, когато докторът бе отказал да се погрижи за Меме. Розмаринът сякаш изнемогваше от ослепителната септемврийска светлина, от вцепенението на щурците, от пъхтенето на мъжете, които наблизо се мъчеха да откачат една врата от пантите й.
„Но скоро след това Меме отиде на неделна служба нагиздена като знатна дама. Спомням си, сякаш и сега я виждам, че носеше чадърче с преливащи се цветове.
Меме, Меме. Това също беше божие наказание. В това, че я взехме от родителите й, които я моряха от глад, че се грижехме за нея, че й дадохме подслон, храна и име, също виждам ръката на провидението. Когато на другия ден я видях на вратата да чака някой от индианците да й отнесе сандъка, и аз самата не знаех къде отива. Беше променена и сериозна (като че ли и сега я виждам), стоеше до сандъка и разговаряше с баща ти. Всичко стана, без да се посъветват с мене, Чабела. Сякаш аз бях някакво плашило, нарисувано на стената. Преди да успея да попитам какво става, защо се случват странни работи в собствената ми къща и без мое знание, баща ти ми каза: «Няма какво да разпитваш Меме. Тя си отива, но може би ще се върне след известно време.» Аз го попитах къде отива, но той не ми отговори. Отиде си, влачейки налъми, сякаш аз не му бях жена, а някакво си плашило, нарисувано на стената.
Чак след два дена разбрах, че оня си беше отишъл на разсъмване, като дори не беше проявил благоприличието да се сбогува. Беше влязъл като у дома си и след осем години си излизаше ей така, без да се сбогува, без да каже нито дума. Същински крадец. Аз си помислих, че баща ти го е изпъдил, задето отказа да помогне на Меме. Но като го попитах още същия ден, той се задоволи само да каже: «Ние двамата трябва надълго и широко да говорим за това.» А ето че изминаха цели пет години, без да засегне този въпрос.
Само с баща ти и в една безредна къща като тази, в която всеки прави, каквото си иска, можеше да се случи такова нещо. В Макондо се говореше само за това, а аз все още не знаех, че Меме се появила в черквата нагласена, сякаш бе станала дама, и че баща ти имал наглостта да я поведе за ръка през площада. Тогава именно разбрах, че не е толкова далеч, колкото си мислех, а живее с доктора в къщата на ъгъла. Бяха отишли да живеят заедно, като свине, без дори да прекрачат прага на черквата, макар че Меме беше кръстена. Веднъж казах на баща ти: «И този грях ще бъде наказан от бога.» Но той не каза нищо. Беше си все същият спокоен човек, след като беше подкрепил откритото съжителство и скандала.