зките, че се напикавал в панталоните, без да усети, по време на официалните срещи, изглеждаше ми по-строг, колкото повече потъваше във вира на старческата немощ, с пантофи на обречен и очила, които се закрепяха само на едното ухо с конец, и характерът му беше станал по-напрегнат, и инстинктът му по-налучкващ, за да отхвърли това, което не беше подходящо, и да подпише това, което му отърваше, без да го чете, майната му, щом като в края на краищата никой не ми обръща внимание, усмихваше се, забележете, каза да поставят капан във вестибюла, за да не се катерят кравите по стълбите, но те пак бяха там, крави колкото щеш, една си беше напъхала главата през прозореца на канцеларията и ядеше книжните цветя в олтара на отечеството, но той само се усмихваше и казваше, нали виждате, това, за което ви говорех, вече може да се види, лиценциате, нещо, което съсипва тази страна, че никой не ми обръща внимание, тъй казваше той, и го казваше с такъв ясен разсъдък, който изглеждаше невъзможен за неговата възраст, въпреки че посланикът Киплинг разказваше в своите забранени мемоари, че по това време го намерил в тежко състояние на старческо безумие, това не му позволяваше да се справя сам дори с най-детинските действия, разказа как го намерил прогизнал в една солена и изобилна материя, която изтичала от кожата му, как бил станал огромен като удавник и вял и отпуснат като удавник, и беше си разкопчал ризата, за да ми покаже гладкото си и напрегнато тяло на удавник на суша, и по всичките му цепнатини се бяха завъдили паразити от морското дъно, на гърба си имаше корабни налепи, под мишниците имаше микроскопични полипи и ракообразни, но той беше убеден, че тези морски издънки са само първите симптоми за спонтанното завръщане на морето, което вие отмъкнахте със себе си, скъпи Джонсън, защото моретата са като котките, рече той, винаги се връщат, убеден, че плитчините с октоподи по слабините му са тайно предизвестие за щастливо утро, когато ще отвори прозореца на спалнята си и ще види отново трите каравели на адмирала на морето-океан, който се беше изморил да обикаля света, за да разбере дали е истина това, което му бяха казали, че ръцете му били гладки като неговите и като на някои други големи исторически личности, заповяда да го доведат, дори насила, когато други мореплаватели му разказваха, че го били виждали да картографира многобройните острови в съседните морета, като заменял с имената на крале и светци старите им имена на военни, докато търсеше в местните науки това, което наистина го интересуваше, да открие някакво универсално лекарство за преждевременния си косопад, бяхме загубили надеждата, че ще го намери отново, когато той го позна от президентската лимузина, беше облечен с кафяво расо с кордона на Сан Франциско на кръста и тракаше кречеталото на покаян грешник сред неделната навалица на обществения пазар, потънал в такава морална нищета, да не повярваш, че това е същият онзи човек, когото бяхме виждали да влиза в салона за аудиенции с червената униформа и златни шпори, с тържествената походка на морски вълк на суша, ала когато по ваша заповед се опитахме да го качим в президентската лимузина, не намерихме нито следа от него, земята го беше погълнала, казваха, че бил станал мюсюлманин, че умрял от проказа в Сенегал и че бил погребан в три различни гроба в три различни града на света, макар че всъщност не беше в нито един, наказан да скита от гроб в гроб, докато свят светува, поради нещастната съдба на неговите дела, защото този човек беше боксузлия, господин генерал, и беше по-тленен от златото, но той не го повярва, все чакаше да се върне до последните дни на старостта си, когато министърът на здравето измъкваше с пинцети волските кърлежи, които откриваше по тялото му, а той настояваше: това не са кърлежи, докторе, това е морето, което се връща, казваше той, толкова сигурен в правотата си, че министърът на здравето често си мислеше, че той не е толкова глух, колкото се прави пред хората, нито толкова съсипан, колкото се представя на неудобните аудиенции, макар при един основен преглед да беше открил, че артериите му са като стъклени, че има утайки от морски пясък в бъбреците и в напуканото от липса на любов сърце, така че старият лекар се прикри зад старото им доверие на побратими, за да му каже: вече е време да предадете вехториите, господин генерал, решете поне в чии ръце ще ни оставите, тъй му каза, спасете ни от нещастието, но той го попита учуден: кой ви е казал, че мисля да умирам, скъпи ми докторе, нека други умират, майка му стара, и свърши с желанието да се пошегува: преди две нощи се видях по телевизията и намерих, че съм по-добре от всякога, като бик за борба, каза той, примрял от смях, защото се беше видял сред мъгли, как клюма за сън, и с глава, увита в намокрен пешкир пред екрана без звук, в съответствие с навиците, които си беше създал през последните самотни безсъници, наистина беше по-решителен от бик за борба пред чара на посланичката на Франция, или може би на Турция, или на Швеция, по дяволите, толкова си приличаха, че не можеше да ги различи, толкова време се беше минало, че не помнеше себе си сред тях в нощната си униформа и с недокосната чаша шампанско в ръката на празника по случай годишнината от 12 август или при чествуването на победата на 14 януари, или на възраждането — 13 март, отде да знам, дали в бъркотията от исторически дати на режима не беше взел да забравя кога какво беше, нито кое на какво отговаряше, нито му служеха за нещо навитите листчета, които с такова желание и с такова старание беше крил в цепнатините по стените, защото беше забравил какво трябваше да си спомни, намираше ги случайно в скривалищата за пчелен мед и така веднъж прочете, че на 7 април има рожден ден доктор Маркос де Леон, трябва да му се изпрати за подарък един тигър, прочете го, написано собственоръчно от него, без ни най-малка представа за кого ставаше дума, чувствувайки, че няма по-унизително и по-незаслужено наказание за човека от измяната на собственото му тяло, беше започнал да го разбира много преди незапомнените времена на Хосе Игнасио де ла Бара, когато взе да проумява, че едва се досеща кой какъв е при груповите аудиенции, човек като мен, който беше способен да извика по име и презиме цялото население от най-затънтените краища на своето необятно кралство на печал, а сега беше стигнал до обратния край, видя от каляската едно познато момче сред навалицата и се изплаши много, че не можа да си спомни къде го беше виждал преди, затова накара охраната да го арестува, докато се сетя, един клетник, който прекара 22 години в затвора, като си повтаряше истината, установена още първия ден на съдебния процес, че се казва Браулио Линарес Москоте, че е доведен и осиновен син на Маркос Линарес, речен моряк, и на Делфина Москоте, дресьорка на кучета за лов на тигри, и двамата с установено местожителство в Росал дел Вирей, че идва за първи път в столицата на това кралство, защото майка му го изпратила да продаде две кутрета по време на мартенските игри на цветята, пристигнал с едно наето магаре само с дрехите, които носеше на разсъмване в същия четвъртък, когато го арестуваха, че бил в едно павилионче на обществения пазар, пиел кафето си и разпитвал продавачките дали не знаят някой, който би искал да купи две кръстосани кученца за лов на тигри, и тъкмо те му отговорили, че не знаят, и започвали барабаните, фанфарите, фойерверките и хората закрещели, че идел човекът, ето го там, а той попитал кой човек, и му отговорили, че кой може да бъде, този, който управлява, и сложил кученцата в една кутия, като помолил продавачките на мекици да му направят услугата да ги наглеждат, докато се върне, и се покатерил на перваза на един прозорец, за да вижда над хората, и видял конната охрана със златни чулове и шлемове, украсени с пера, видял каляската с дракона на отечеството, поздрава на една ръка с парцалива ръкавица, бледото изражение, тъжните устни, без усмивка, на човека, който управляваше, тъжните очи, които веднага го открили като игла в копа сено, пръста, който го посочи, този, този, който се катери по прозореца, заповяда да го арестуват, докато аз се сетя къде съм го срещал, и така ме сграбчиха и ме блъскаха, одраха ми кожата със саблени удари, пекоха ме на скара, за да кажа къде ме бил виждал преди човекът, който управлява, но не успяха да изтръгнат друга истина освен единствената в затвора на ужаса при пристанищната крепост, и я повторил с толкова жар и толкова дързост, че той накрая приел, че е сгрешил, но сега няма изход, каза той, защото така лошо се бяха отнесли към него, че ако не е бил неприятел, сега вече е станал, клетият човек, така си и изгни жив в затвора, докато аз бродех из тази къща на сенки и си мислех, майчице Бендисион Алварадо на моите добри времена, помогни ми, виж как изглеждам без закрилата на твоето покривало, крещеше, че не си струва трудът човек да преживее толкова славни летописи, ако не може да ги извика в спомените си, за да им се наслаждава и да се подхранва с тях, и да преживява благодарение на тях в блатото на старостта, защото и най-силните болки, и най-щастливите мигове на неговите велики времена бяха се изцедили безвъзвратно през дупките на паметта му, въпреки искрените му опити да попречи на това със запушалките от навити хартийки, беше осъден никога да не разбере коя беше тази Франсиска Линеро на 96 години, която беше наредил да погреб