ял от смях, защото се беше видял сред мъгли, как клюма за сън, и с глава, увита в намокрен пешкир пред екрана без звук, в съответствие с навиците, които си беше създал през последните самотни безсъници, наистина беше по-решителен от бик за борба пред чара на посланичката на Франция, или може би на Турция, или на Швеция, по дяволите, толкова си приличаха, че не можеше да ги различи, толкова време се беше минало, че не помнеше себе си сред тях в нощната си униформа и с недокосната чаша шампанско в ръката на празника по случай годишнината от 12 август или при чествуването на победата на 14 януари, или на възраждането — 13 март, отде да знам, дали в бъркотията от исторически дати на режима не беше взел да забравя кога какво беше, нито кое на какво отговаряше, нито му служеха за нещо навитите листчета, които с такова желание и с такова старание беше крил в цепнатините по стените, защото беше забравил какво трябваше да си спомни, намираше ги случайно в скривалищата за пчелен мед и така веднъж прочете, че на 7 април има рожден ден доктор Маркос де Леон, трябва да му се изпрати за подарък един тигър, прочете го, написано собственоръчно от него, без ни най-малка представа за кого ставаше дума, чувствувайки, че няма по-унизително и по-незаслужено наказание за човека от измяната на собственото му тяло, беше започнал да го разбира много преди незапомнените времена на Хосе Игнасио де ла Бара, когато взе да проумява, че едва се досеща кой какъв е при груповите аудиенции, човек като мен, който беше способен да извика по име и презиме цялото население от най-затънтените краища на своето необятно кралство на печал, а сега беше стигнал до обратния край, видя от каляската едно познато момче сред навалицата и се изплаши много, че не можа да си спомни къде го беше виждал преди, затова накара охраната да го арестува, докато се сетя, един клетник, който прекара 22 години в затвора, като си повтаряше истината, установена още първия ден на съдебния процес, че се казва Браулио Линарес Москоте, че е доведен и осиновен син на Маркос Линарес, речен моряк, и на Делфина Москоте, дресьорка на кучета за лов на тигри, и двамата с установено местожителство в Росал дел Вирей, че идва за първи път в столицата на това кралство, защото майка му го изпратила да продаде две кутрета по време на мартенските игри на цветята, пристигнал с едно наето магаре само с дрехите, които носеше на разсъмване в същия четвъртък, когато го арестуваха, че бил в едно павилионче на обществения пазар, пиел кафето си и разпитвал продавачките дали не знаят някой, който би искал да купи две кръстосани кученца за лов на тигри, и тъкмо те му отговорили, че не знаят, и започвали барабаните, фанфарите, фойерверките и хората закрещели, че идел човекът, ето го там, а той попитал кой човек, и му отговорили, че кой може да бъде, този, който управлява, и сложил кученцата в една кутия, като помолил продавачките на мекици да му направят услугата да ги наглеждат, докато се върне, и се покатерил на перваза на един прозорец, за да вижда над хората, и видял конната охрана със златни чулове и шлемове, украсени с пера, видял каляската с дракона на отечеството, поздрава на една ръка с парцалива ръкавица, бледото изражение, тъжните устни, без усмивка, на човека, който управляваше, тъжните очи, които веднага го открили като игла в копа сено, пръста, който го посочи, този, този, който се катери по прозореца, заповяда да го арестуват, докато аз се сетя къде съм го срещал, и така ме сграбчиха и ме блъскаха, одраха ми кожата със саблени удари, пекоха ме на скара, за да кажа къде ме бил виждал преди човекът, който управлява, но не успяха да изтръгнат друга истина освен единствената в затвора на ужаса при пристанищната крепост, и я повторил с толкова жар и толкова дързост, че той накрая приел, че е сгрешил, но сега няма изход, каза той, защото така лошо се бяха отнесли към него, че ако не е бил неприятел, сега вече е станал, клетият човек, така си и изгни жив в затвора, докато аз бродех из тази къща на сенки и си мислех, майчице Бендисион Алварадо на моите добри времена, помогни ми, виж как изглеждам без закрилата на твоето покривало, крещеше, че не си струва трудът човек да преживее толкова славни летописи, ако не може да ги извика в спомените си, за да им се наслаждава и да се подхранва с тях, и да преживява благодарение на тях в блатото на старостта, защото и най-силните болки, и най-щастливите мигове на неговите велики времена бяха се изцедили безвъзвратно през дупките на паметта му, въпреки искрените му опити да попречи на това със запушалките от навити хартийки, беше осъден никога да не разбере коя беше тази Франсиска Линеро на 96 години, която беше наредил да погребат с почести, достойни за кралица, според друга бележка, написана собственоръчно от него, наказан да управлява слепешката с единайсет чифта безполезни очила, скрити в чекмеджетата на бюрото му, за да се преструва, че действително разговаря с призраци, чиито гласове дори не успяваше да разгадае, чиято самоличност отгатваше по интуитивни знаци, потънал в състоянието на безпомощност, чийто най-голям риск му стана ясен при една аудиенция с министъра на войната, когато има лошия късмет да кихне един път и министърът на войната каза: наздраве, господин генерал, а той кихна още веднъж и министърът на войната пак му каза: наздраве, господин генерал, и още веднъж, наздраве, господин генерал, но след девет последователни кихания вече не му каза наздраве, господин генерал, а се ужаси от заплахата на това разложено от смайване лице, видях очите, удавени в сълзи, които ме заплюха безмилостно от блатото на агонията, видях изплезения като на обесен език на грохналия звяр, който умираше в ръцете ми, без да има нито един свидетел на моята невинност, без никого, и тогава не ми хрумна нищо друго, освен да избягам от кабинета, преди да е станало прекалено късно, но той ми попречи с един залп от власт, като изкрещя между кихавицата, недейте става пъзльо, бригаден генерал Росендо Сакристан, стойте мирен, по дяволите, аз не съм толкова страхлив, че да умра пред вас, изкрещя той, и така си беше, защото той продължи да киха до ръба на смъртта, като плуваше в пространство от безсъзнание, изпълнено с пладнешки светулки, вкопчил се здраво за убеждението, че майка му Бендисион Алварадо не би му простила срама да умре от пристъп на кихавица в присъствието на един подчинен, за нищо на света, по-добре мъртъв, отколкото унизен, по-добре да живее с крави, отколкото с хора, способни да го оставят да умре без чест, по дяволите, та той не беше спорил повече с папския нунций за бога, за да не се разбере, че яде шоколада с лъжица, нито беше посмял да играе пак домино, от страх да не би някой да се осмели да загуби от съжаление, не искаше да вижда никого, майчице, за да не разкрие някой, че въпреки грижливото бдение над собственото му поведение, въпреки амбицията да не влачи плоските си нозе, които в края на краищата беше влачил винаги въпреки срама за годините му, той се чувствуваше на ръба на бездната от мъки на последните изпаднали в немилост диктатори, които той държеше по-скоро арестувани, отколкото охранявани в къщата на крайбрежните скали, за да не заразят света с чумата на своето унижение, изтърпя го сам в онази ужасна утрин, когато заспа в басейна в частния си двор, докато вземаше баня от медицински води, сънува те тебе, майчице, сънува, че ти причиняваш бръмченето, което се пръсна от толкова пищене над главата ми сред клоните на цъфналия кралски бадем, сънува, че ти боядисваш с четките си цветните гласове на оропендоли, когато се събуди, стреснат от неочакваното облекчаване на червата си на дъното на водата, майчице, събуди се сгърчен от ярост в омърсения от моя срам басейн, където плуваха ароматичните съцветия на ригана и слеза, плуваха окапалите млади портокалови цветове, плуваха възбудени от новостта на златистите, нежни изпражнения на господин генерала в благоуханните води, по дяволите, но той беше надживял тази и толкова други срамотии на възрастта и беше съкратил до минимум обслужващия персонал, за да стават без свидетели, никой не трябваше да го види как броди без посока по цели дни и цели нощи из ничията къща, с глава увита в парцали, натопени в байрун, как въздиша от отчаяние, опрял глава на стените, преситен от кадене на тамян, полудял от нетърпимото главоболие, за което никога не говореше, дори на личния си лекар, защото знаеше, че и това е още една от многото безполезни болки на старостта, усещаше го как се приближава, когато идваше като тътен от камъни, много преди да се появят по небето буреносните облаци, и заповядваше никой да не го безпокои, щом започнеше да го върти свределът в слепоочията, никой да не влиза в този дом, каквото и да става, заповядваше той, когато почувствуваше да скърцат костите на черепа му при второто превъртане на свредела, никой, ако ще господ да дойде, заповядваше, дори ако аз умра, по дяволите, заслепен от душевадната болка, която не му даваше нито миг почивка за размисъл до края на света от отчаяние, докато не рукнеше благодатен дъжд, и тогава той ни викаше, намирахме го като новороден, с масичката, сервирана за вечеря пред немия екран на телевизора; сервирахме му задушено месо, фасул със сланина, ориз с кокосови орехи, резени пържен банан, вечеря, недопустима за възрастта му, която той оставяше да изстине, без дори да я опита, докато гледаше същия спа