сителен филм по телевизията, със съзнанието, че правителството иска да скрие нещо от него, щом като пускаха същата програма в затворената верига, без дори да забележат, че филмовите ленти са обърнати наопаки, по дяволите, казваше си той, като се опитваше да забрави какво искаха да скрият от него, ако беше най-лошото, вече щеше да се знае, ръмжеше пред сервираната маса, докато камбаната на катедралата удари осем часа, и ставаше, храната оставаше непокътната, хвърляше я в клозета, както правеше всяка вечер в този час от много време насам, за да скрие унижението, че стомахът му отказва всичко, за да залъже с легендите от времето на своето величие злобата, която чувствуваше против самия себе си всеки път, когато направеше от старческа разсеяност някаква отвратителна постъпка, за да забрави, че едва живурка, че той самият, а не някой друг пише по стените на клозетите да живее генералът, да живее мъжагата, беше взел скрито отвара от народен лечител, за да бъде в една нощ колкото пъти си иска и по три пъти с три различни жени, и беше заплатил старческата си наивност по-скоро със сълзи от гняв, отколкото от болка, хванал се здраво за халките в клозета, плачейки, майчице Бендисион Алварадо, сърце мое, намрази ме, пречисти ме с твоите огнени води, изтърпявайки с достойнство наказанието за своята наивност, защото му беше пределно ясно, че онова, което му липсваше тогава и винаги му е липсвало в леглото, не беше гордост, а любов, липсваха му жени, по-малко коравосърдечни от онези, които ми сервира моят побратим канцлерът, за да не изгубя добрия си навик, откакто затвориха съседното училище, жени от плът без кости, само за вас, господин генерал, изпратени със самолет и официално освободени от митническа такса от витрините в Амстердам, от морето на Италия, господин генерал, гледайте какво чудо, най-красивите в целия свят, той ги виждаше седнали скромно като учителки по пеене в полумрака на кабинета, събличаха се като актриси, лягаха на плюшения диван с презрамките на банския костюм, отпечатани като негатив върху прохладната кожа с цвят на златна меласа, миришеха на ментолова паста за зъби, на цветя, натопени в буркан, легнали до огромния вол от цимент, който не пожела да си свали военните дрехи, докато аз се мъчех да му дам кураж с най-скъпите си средства, докато той се измори да страда от подканянето на онази ослепителна хубост на умряла риба и й каза: стига толкова, дъще, защо не стана монахиня, и беше толкова угнетен от своята ленивост, че онази нощ, когато часовникът удари осем часа, изненада една от жените, които се грижеха за дрехите на войниците, и я повали с един замах върху коритото за пране, въпреки че тя се помъчи да се отърве със заплахата: днес не мога, генерале, вярвайте ми, имам си гост, но той я обърна по лице върху дъските за пране, и я поръси по обратната страна с библейски устрем, който клетата жена усети чак в душата си със смъртоносното пращене и изпъшка, страхотен сте, господин генерал, вие е трябвало да учите за магаре, и той се почувствува по-поласкан от болезненото стенание, отколкото от най-бесните дитирамби на своите служебни ласкатели, и определи на перачката пожизнена пенсия за учението на синовете й, отново пропя след толкова години, докато даваше кюспе на кравите в обора за доене, месечко ясен, грейнал през юни, пееше той, без да мисли за смъртта, защото дори през последната нощ на своя живот нямаше да си разреши слабостта да мисли за нещо, което да не е от най-общ характер, отново преброи кравите два пъти, докато пееше, ти си светлината на мойта мрачна пътека, ти си моя полярна звезда, и разбра, че липсват четири, влезе в къщата, като мимоходом броеше кокошките, заспали по закачалките на вицекралете, покри клетките на заспалите птици и докато ги завиваше с ленените калъфи, ги преброи — четирийсет и осем, запали питите лайна, пръснати от кравите през деня от вестибюла до залата за аудиенции, спомни си едно далечно детство, за първи път това беше неговият собствен образ, който потракваше зъби сред ледовете на високата пустош, и образът на майка му Бендисион Алварадо, която измъкваше от лешоядите на бунището агнешки дреболии за обяд, вече биеше единайсет часа, когато той обиколи още веднъж цялата къща в обратна посока, светейки си с лампата, докато гасеше светлините във вестибюла, видя себе си, един по един повтаряха се точно четиринайсет генерали, които вървяха с лампа в тъмните огледала, видя една крава, навирила нозе по гръб в дъното на огледалото в залата за музика, краво, краво, каза той, тя беше мъртва, по дяволите, ама че гадост, мина през спалните помещения на гвардията, за да им каже, че в едно огледало има умряла крава, заповяда им да я изнесат утре рано, непременно, преди къщата да се е напълнила с лешояди, прегледа с лампата старите канцеларии в партера, търсейки другите три изгубени крави, търси ги в клозетите, под масите, във всичките огледала, качи се на първия етаж и огледа стаите стая по стая, и намери само една кокошка, скрита под москитерото от розово трико на една послушница от други времена, чието име беше забравил, и преди да си легне, взе лъжица пчелен мед, отново сложи буркана в скривалището, където имаше една от неговите бележки с датата на някаква годишнина на именития поет Рубен Дарио, господ да го сложи на най-високия стол в своето свещено царство, отново нави листчето и го сложи на мястото му, докато четеше наизуст налучканата молитва, отче и учителю небесен, който държиш невредими самолетите във въздуха и презокеанските кораби в морето, и влачеше големите си крачища на човек, лишен от сън и всякаква надежда, през последните бягащи зелени изгреви от въртенето на фара, слушаше траурните ветрове на морето, което си отиде, слушаше задушевната музика от едно сватбено празненство, където без малко щеше да умре от удар със сабя поради разсеяността на господа, срещна една изгубена крава и препречи пътя й, без да я докосва, краво, краво, върна се в спалнята, като гледаше на минаване покрай прозорците вятъра от светлини на града без море, във всички прозорци, усети топлото изпарение от загадката на неговите вътрешности, тайната на неговото общо дихание, погледна го двайсет и три пъти, без да спре, и както всякога изпита завинаги колко е несигурен необятният и неразгадаем океан на народа, заспал с ръка на сърцето, разбра, че е ненавиждан от тези, които най-много го обичаха, почувствува се осветен от свещи на светец, чу името си, призвано да оправи късмета на родилките и да промени съдбата на умиращите, усети паметта си възвисена от същите тези, които проклинаха майка му, когато виждаха мълчаливите очи, тъжните устни, замислената моминска ръка зад стъклата от прозрачна стомана през далечните времена на призрачната лимузина, и целувахме следата от ботуша му, оставена в калта, и му изпращахме магии за лоша смърт в горещите нощи, когато виждахме откъм дворовете блуждаещите светлини в бездушните прозорци на президентския дом, никой не ни обича, въздъхна той, като надникна в бившата спалня на безжизнената птицепродавачка — рисувачка на авлиги, майка му Бендисион Алварадо, с тяло, покрито с плесен, спокойна смърт, майчице, пожела ти той, спокойна смърт, синко, отговори му тя в криптата, беше точно дванадесет часът, когато той закачи лампата на горния праг, с вътрешности пронизани от смъртоносното усукване на ужасяващата тънка свиреща болка в хернията, нямаше друга вътрешност в света освен неговата херния, заключи за последен път трите ключалки в спалнята, сложи трите резета и трите мандала, изтърпя си като жертвоприношение последното оскъдно уриниране в портативния клозет, просна се на голия под с панталона от груб памучен плат, който носеше у дома, откакто преустанови официалните аудиенции, с риза на райета без изкуствената яка и папуците на сакат, просна се по корем с дясната ръка, свита под главата за възглавница, и заспа моментално, но в два и десет се събуди с отслабнала мисъл и дрехи, напоени с топла и бледа пот, както в навечерието на циклон, има ли някой, попита той развълнуван от увереността, че някой го беше извикал в съня с име, което не беше неговото, Никанор, и още веднъж Никанор, някой, който можеше да влиза в стаята му, без да маха мандалото, защото влизаше и излизаше, когато си искаше, направо през стените, и тогава той я видя, това беше смъртта, господин генерал, неговата смърт, облечена с парцалива конопена туника на покаян грешник и пръта с метла в ръката, и череп, осеян с издънки от гробищен мъх и земни цветя в пукнатините на костите, с архаични и учудени очи в очните кухини, и едва когато я видя цялата, разбра, че го беше извикала: Никанор, Никанор, което всъщност е името, с което смъртта назовава всички хора в момента, когато умират, но той рече: не, смърт, още не му било дошло времето, че това трябвало да се случи в полумрака на кабинета и по време на съня, както беше предсказано отколе във вещателните води на пръстените паници, но тя ми отвърна: не, генерале, тук е мястото, бос и с одеждите на нуждаещ се, с които беше облечен, макар че тези, които щяха да намерят тялото, щяха да кажат, че са го намерили в кабинета с ленената униформа без отличителни знаци и златната шпора на левия ботуш, за да не противоречат на предсказанията на неговите гадателки, това стана тогава, когато най-малко го желаеше, когато след толкова години безплодни илюзии беше започнал да проумява, че ч