ат утре рано, непременно, преди къщата да се е напълнила с лешояди, прегледа с лампата старите канцеларии в партера, търсейки другите три изгубени крави, търси ги в клозетите, под масите, във всичките огледала, качи се на първия етаж и огледа стаите стая по стая, и намери само една кокошка, скрита под москитерото от розово трико на една послушница от други времена, чието име беше забравил, и преди да си легне, взе лъжица пчелен мед, отново сложи буркана в скривалището, където имаше една от неговите бележки с датата на някаква годишнина на именития поет Рубен Дарио, господ да го сложи на най-високия стол в своето свещено царство, отново нави листчето и го сложи на мястото му, докато четеше наизуст налучканата молитва, отче и учителю небесен, който държиш невредими самолетите във въздуха и презокеанските кораби в морето, и влачеше големите си крачища на човек, лишен от сън и всякаква надежда, през последните бягащи зелени изгреви от въртенето на фара, слушаше траурните ветрове на морето, което си отиде, слушаше задушевната музика от едно сватбено празненство, където без малко щеше да умре от удар със сабя поради разсеяността на господа, срещна една изгубена крава и препречи пътя й, без да я докосва, краво, краво, върна се в спалнята, като гледаше на минаване покрай прозорците вятъра от светлини на града без море, във всички прозорци, усети топлото изпарение от загадката на неговите вътрешности, тайната на неговото общо дихание, погледна го двайсет и три пъти, без да спре, и както всякога изпита завинаги колко е несигурен необятният и неразгадаем океан на народа, заспал с ръка на сърцето, разбра, че е ненавиждан от тези, които най-много го обичаха, почувствува се осветен от свещи на светец, чу името си, призвано да оправи късмета на родилките и да промени съдбата на умиращите, усети паметта си възвисена от същите тези, които проклинаха майка му, когато виждаха мълчаливите очи, тъжните устни, замислената моминска ръка зад стъклата от прозрачна стомана през далечните времена на призрачната лимузина, и целувахме следата от ботуша му, оставена в калта, и му изпращахме магии за лоша смърт в горещите нощи, когато виждахме откъм дворовете блуждаещите светлини в бездушните прозорци на президентския дом, никой не ни обича, въздъхна той, като надникна в бившата спалня на безжизнената птицепродавачка — рисувачка на авлиги, майка му Бендисион Алварадо, с тяло, покрито с плесен, спокойна смърт, майчице, пожела ти той, спокойна смърт, синко, отговори му тя в криптата, беше точно дванадесет часът, когато той закачи лампата на горния праг, с вътрешности пронизани от смъртоносното усукване на ужасяващата тънка свиреща болка в хернията, нямаше друга вътрешност в света освен неговата херния, заключи за последен път трите ключалки в спалнята, сложи трите резета и трите мандала, изтърпя си като жертвоприношение последното оскъдно уриниране в портативния клозет, просна се на голия под с панталона от груб памучен плат, който носеше у дома, откакто преустанови официалните аудиенции, с риза на райета без изкуствената яка и папуците на сакат, просна се по корем с дясната ръка, свита под главата за възглавница, и заспа моментално, но в два и десет се събуди с отслабнала мисъл и дрехи, напоени с топла и бледа пот, както в навечерието на циклон, има ли някой, попита той развълнуван от увереността, че някой го беше извикал в съня с име, което не беше неговото, Никанор, и още веднъж Никанор, някой, който можеше да влиза в стаята му, без да маха мандалото, защото влизаше и излизаше, когато си искаше, направо през стените, и тогава той я видя, това беше смъртта, господин генерал, неговата смърт, облечена с парцалива конопена туника на покаян грешник и пръта с метла в ръката, и череп, осеян с издънки от гробищен мъх и земни цветя в пукнатините на костите, с архаични и учудени очи в очните кухини, и едва когато я видя цялата, разбра, че го беше извикала: Никанор, Никанор, което всъщност е името, с което смъртта назовава всички хора в момента, когато умират, но той рече: не, смърт, още не му било дошло времето, че това трябвало да се случи в полумрака на кабинета и по време на съня, както беше предсказано отколе във вещателните води на пръстените паници, но тя ми отвърна: не, генерале, тук е мястото, бос и с одеждите на нуждаещ се, с които беше облечен, макар че тези, които щяха да намерят тялото, щяха да кажат, че са го намерили в кабинета с ленената униформа без отличителни знаци и златната шпора на левия ботуш, за да не противоречат на предсказанията на неговите гадателки, това стана тогава, когато най-малко го желаеше, когато след толкова години безплодни илюзии беше започнал да проумява, че човек не живее, а преживява, дяволите да го вземат, прекалено късно разбира, че дори най-продължителният и полезен живот не стига за нищо друго, освен да се научиш да живееш, беше разбрал неспособността си да люби по загадката върху дланите на немите си ръце и по невидимите цифри на картите и беше се опитал да компенсира тази безчестна съдба с изгарящия култ на самотния порок на властта, беше станал жертва на своята секта, за да се пожертвува в пламъците на това безкрайно жертвоприношение, беше се подхранвал от лицемерието и престъплението, беше раснал сред жестокост и позор и беше преодолял трескавото си скъперничество и вроден страх, само и само за да запази до края на света своята стъклена топчица в шепата си, без да знае, че това е безконечен порок, че утоляването му ражда нов апетит и така до второто пришествие, господин генерал, знаеше още от началото, че го лъжат, за да му направят удоволствие, че вземат пари, за да го ласкаят, че задържат със силата на оръжието множеството, което се събираше по пътя му с ликуващи викове и измамни плакати за дълъг живот на великолепния, който е по-стар от възрастта си, но той се научи да живее с тези и всички други мизерии на славата, и докато минаваха безбройните му години, разбра, че лъжата е по-удобна от съмнението, по-полезна от любовта, по-трайна от истината, беше стигнал без учудване до безчестната фикция да управлява без власт, да бъде превъзнасян без слава и да бъде слушан без авторитет, когато в потока от жълти листа на своята есен се убеди, че никога няма да бъде господар на всичката си власт, че е осъден да не познава живота освен от обратната му страна, осъден да отгатва шевовете и да коригира нишките на сюжета и възлите от основата на гоблена от илюзии на действителността, без дори да подозира, дори и много по-късно, че единственият истински живот е този, да покажем, този, който ние виждахме от другата страна, която не е вашата, господин генерал, тази страна на беднотията, където беше потокът от жълти листа на нашите безбройни години на нещастия и на нашите неуловими мигове на щастие, където любовта беше заразена от зародишите на смъртта, но беше истинска любов, господин генерал, където вие самият бяхте само едно несигурно видение на едни жалки очи и през прашните завески на прозорците на един влак бяхте едва доловимо потръпване на едни мълчаливи устни, мимолетен поздрав с атлазената ръкавица на ничията ръка на някакъв старец без съдба, за когото никога не разбрахме кой е, нито как изглежда, нито дали не е някаква измама на въображението, тиранин на шега, който никога не е знаел кое е лицето и кое опакото на този живот, който ние обичаме с ненаситна страст, който вие дори не се осмелихте да си представите, от страх да не разберете това, което на нас ни беше пределно ясно, че е тежък и мимолетен, но няма друг, генерале, защото ние знаехме кои сме, а той не го разбра, остана си завинаги със свирещата болка на хернията си на стар мъртвец, изтръгнат из корен от удара на смъртта, литнал сред мрачния шумол на последните ледени листа на своята есен към мрачното отечество на пълната забрава, вкопчил се от страх за парцаливия и прогнил плащ на смъртта и чужд на виковете на побеснялата тълпа, която излизаше на улицата и пееше възторжени химни на радостната новина за неговата смърт, и завинаги чужд на музиката за освобождение и ликуващите фойерверки и празничните камбани, които възвестиха на света добрата новина, че неизброимото време на вечността най-после беше завършило.