И все пак сега се радвам, че стана тъй, защото в замяна на това докторът напусна къщата ни. Ако не се беше случило, още щеше да живее в стаичката. Когато разбрах, че е напуснал дома ни и е отнесъл в къщата на ъгъла вехториите си и оня сандък, който не можеше да мине през пътната врата, се почувствувах по-спокойна. Това беше моята победа, отсрочена с осем години.
След две седмици Меме беше отворила дюкянчето си и дори си имаше шевна машина. Беше купила нова Domestic с парите, които той натрупа у дома. За мене това беше оскърбление. Така и казах на баща ти. Но макар и да не реагираше на възмущението ми, личеше, че е по-скоро доволен от постъпката си, отколкото разкаян, сякаш беше спасил душата си, противопоставяйки на благоприличието и честта на нашия дом пословичната си търпимост, своето разбиране и великодушие. И дори известно неблагоразумие. Казах му: «Ти хвърли на свинете най-хубавото от убежденията си.» А той, както винаги, ми отвърна:
— И това ще проумееш някой ден.“
8
Декември дойде като неочаквана пролет, като описан в книга. И с него дойде Мартин. Появи се у дома след обяд, със сгъваем куфар, пак със сакото с четири копчета, сега чисто и току-що изгладено. Нищо не ми каза, защото отиде право в кабинета да разговаря с баща ми. Денят на сватбата беше определен още през юли. Но два дни след завръщането на Мартин през декември баща ми повика мащехата в кабинета, за да й каже, че сватбата трябва да стане в понеделник. Беше събота.
Роклята беше готова. Мартин идваше у дома всеки ден, говореше с баща ми, който споделяше с нас впечатленията си, докато се хранехме. Аз не познавах годеника си. Никога не бях оставала насаме с него. Но изглежда, че сърдечно и крепко приятелство свързваше Мартин с баща ми, а баща ми говореше за Мартин така, сякаш не аз, а той самият щеше да се жени за него.
Аз не се чувствувах никак развълнувана, че наближава сватбата ми. Все още бях обвита в тази сива мъгла, през която Мартин се приближаваше изправен и недействителен, размахвайки ръце, като говореше, закопчавайки и разкопчавайки сакото си с четири копчета. В неделя обядва у нас. Мащехата ми ни настани така, че Мартин да е до баща ми, през три стола от мене. По време на обяда мащехата ми и аз разговаряхме съвсем малко. Баща ми и Мартин приказваха за работите си. И аз, седнала през три стола от него, виждах човека, който след година щеше да бъде бащата на детето ми и с когото не ме свързваше дори и повърхностна дружба.
В неделя вечерта облякох венчалната си рокля в спалнята на мащехата. Виждах се в огледалото бледа и чиста, обвита в облак от тънък крепон, който ми напомняше призрака на майка ми. Казвах си пред огледалото: „Това съм аз, Исабел. Облечена съм като булка, за да се оженя на разсъмване.“ И не можех да се позная; чувствувах се раздвоена в спомена за умрялата си майка. Меме ми беше говорила за нея преди няколко дни в къщата на ъгъла. Беше ми казала, че след като съм се родила, облекли майка ми в сватбената й премяна и я положили в ковчега. И сега, като се гледах в огледалото, виждах костите на майка си, покрити с гробищна плесен, сред купчина изпокъсан крепон и плътен жълт прах. Аз бях извън огледалото. Вътре беше майка ми, отново жива — гледаше ме, простираше към мен ръце от застиналото пространство, опитваше се да докосне смъртта, която втъкваше първите игли в булчинския ми венец. А отзад, в средата на спалнята, баща ми, сериозен и слисан, промълвя: „Сега, с тази рокля, си досущ като нея.“
Тази вечер получих първото и последното, единственото любовно писмо. Една бележка от Мартин, написана с молив на гърба на филмовата програма. Пишеше: „Тъй като няма да мога да дойда навреме тази вечер, ще се изповядам рано сутринта. Кажете на полковника, че уговореното е почти постигнато и че затова не мога да дойда сега. Много ли сте уплашена? М.“ С блудкавия вкус на това писмо отидох в спалнята и още го чувствувах в устата, когато се събудих след няколко часа, разтърсена от мащехата си.
Но всъщност мина още много време, докато се събудя напълно. Отново се чувствувах във венчалната рокля в едно свежо и влажно утро, ухаещо на мускус. Усещах устата си пресъхнала, както когато пътуваш и слюнката не иска да навлажни хляба. Кумовете и гостите бяха в салона от четири часа. Аз познавах всички, но сега ги виждах променени и нови, мъжете бяха облечени в сукно, а жените разговаряха с шапки на главата и изпълваха къщата с плътния и дразнещ дъх на думите си.
Черквата беше празна. Няколко жени се извърнаха да ме погледнат, когато прекосих главния кораб, като обречен младеж към жертвения камък. Палето, слаб и достоен, единственият човек с реални очертания в този вихрен и безмълвен кошмар, слезе по стъпалата и ме предаде на Мартин с четири движения на мършавите си ръце. Мартин стоеше до мене, спокоен и усмихнат, какъвто го видях на бдението при детето на Палокемадо, но сега беше с къса коса, сякаш за да ми докаже, че в самия ден на сватбата се беше постарал да изглежда още по-недействителен, отколкото в обикновени дни.