Същото това утро, вече у дома, след като гостите закусиха и размениха обичайните фрази, мъжът ми излезе и се върна чак подир следобедната почивка. Баща ми и мащехата ми се престориха, че не забелязват положението ми. Оставиха денят да мине, без да променят установения ред, така че нищо да не позволи да се почувствува необикновеният дъх на този понеделник. Съблякох венчалната си рокля, свих я на вързоп и я пъхнах на дъното на гардероба. Спомних си за майка си и си помислих: „Тези парцали поне ще ми послужат за саван.“
Нереалният младоженец се върна в два часа и каза, че е обядвал. Тогава, като го видях да се приближава с късата си коса, ми се стори, че декември не беше вече лазурен месец. Мартин седна до мен и известно време мълчахме. За първи път, откакто се бях родила, се страхувах, че ще мръкне. Трябва да съм се издала с някое движение, защото внезапно Мартин сякаш оживя, наведе се над рамото ми и попита: „За какво мислиш?“ Почувствувах, че сърцето ми се свива: непознатият ми беше заговорил на „ти“. Погледнах нагоре, там, където декември беше огромна блестяща топка, сияен месец от стъкло, и казах: „Мисля си, че сега ни липсва само едно — да завали.“.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Последната нощ, когато разговаряхме на чардака, беше по-горещо от обикновено. Само след няколко дни той щеше да се върне от бръснарницата и да се затвори завинаги в стаята си. Но онази последна нощ на чардака, една от най-горещите и тежки, които съм запазил в паметта си, той се показа разбиращ, както много рядко се случваше. Единственото нещо, което, изглежда, живееше в тази огромна пещ, бе глухо отекващата песен на щурците, възбудени от жаждата в природата, и мъничката, незначителна и все пак прекомерна дейност на розмарина и туберозата, които пламтяха в пустия час. И двамата мълчахме, а от нас се стичаше онова мазно и лепкаво вещество, което не е пот, а протеклата слуз на разлагащата се жива материя. От време на време той поглеждаше звездите, небето, опустошено от ослепителния летен блясък, а после оставаше неподвижен, сякаш изцяло вглъбен в хода на тази чудовищно жива нощ. Седяхме така, умислени, един срещу друг, той — в коженото си кресло, аз — в люлеещия се стол. Изведнъж се мярна бяло крило и аз видях самотната му тъжна глава, клюмнала на лявото рамо. Спомних си за живота му, за неговата самота, за ужасния му душевен смут. Спомних си с какво мъчително безразличие наблюдаваше той зрелището на живота. Преди ми се струваше, че с него ме свързват сложни чувства, противоречиви понякога и тъй изменчиви, както и неговата личност. Но в този миг ни най-малко не се усъмних, че съм го обикнал дълбоко. Стори ми се, че съм прозрял в себе си онази тайнствена сила, която още от първия миг ме подтикна да го закрилям, и усетих като жива рана болката в тъмната му душна стая. Видях го мрачен и сломен, смазан от обстоятелствата. Внезапно, като ме погледна с жестоките си и проницателни жълти очи, се уверих, че тайната на безизходната му самота ми бе разкрита от напрегнатия пулс на нощта. И преди самият аз да успея да се замисля защо правя това, го попитах:
— Кажете ми, докторе, вярвате ли в бога?
Той ме погледна. Косата му падаше върху челото и целият той гореше от някакъв вътрешен огън, но на лицето му все още нямаше нито сянка от вълнение или смущение. Отговори с напълно овладения си ленив глас на преживно животно:
— За първи път ми задават този въпрос.
— А вие самият, докторе, задавали ли сте си го някога?
Не изглеждаше нито безразличен, нито развълнуван. Като че ли почти не се интересуваше от мен. Нито от моя въпрос, още по-малко от целта му.
— Трудно е да се каже.
— Но не ви ли плаши нощ като тази? Нямате ли чувството, че някой по-голям от всички броди из плантациите, докато нищо не се движи и всичко изглежда поразено от стъпките му?
Сега той мълчеше. Щурците изпълваха пространството отвъд прохладния, жив и почти човешки мирис на жасминовия храст, посаден в памет на първата ми жена. Един исполин бродеше сам в нощта.
— Мисля, че нищо подобно не ме смущава, полковник. — Но сега и той изглеждаше поразен, също като нещата, като розмарина и туберозата в горещото си пространство. — Смущава ме това — продължи той, като ме погледна сурово право в очите, — че съществува човек като вас, способен да твърди със сигурност, че разбира онзи, който броди в нощта.