— Това е хубаво, нали?
— Мисля, че Палето ще стане светец — отвърнах аз. И бях искрен. — Никога не бяхме виждали в Макондо подобно нещо. Отначало го гледаха с недоверие, защото е тукашен, защото старите хора го помнят още когато ходеше с прашка, както всички момчета. Участвува във войната, стана полковник, а това създаваше трудности. Вие знаете, че хората не уважават ветераните така, както уважават свещениците. Освен това не бяхме свикнали да ни се чете бристолския алманах вместо Евангелието.
Той се усмихна. Сигурно му се стори така забавно, както и на нас отначало.
— Любопитно, нали? — рече.
— Палето си е такъв. Предпочита да осведомява хората за атмосферните явления. Изпитва почти религиозно вълнение от бурите. Всяка неделя говори за тях. Ето защо проповедите му не се опират на Евангелието, а на атмосферните предсказания на бристолския алманах.
Сега се усмихваше и слушаше охотно, с напрегнато внимание. Аз също се чувствувах въодушевен. Казах:
— Има още нещо, което може да ви заинтересува, докторе. Знаете ли откога Палето е в Макондо?
Той отговори, че не знае.
— По една случайност пристигна същия ден като вас. И нещо още по-любопитно: ако имахте по-голям брат, сигурен съм, че щеше да бъде досущ като Палето, физически, разбира се.
Сега като че ли не мислеше за друго. По сериозния му вид, по упоритото му и съсредоточено внимание разбрах, че е настъпил моментът да му кажа това, което целях:
— Е, добре, докторе. Посетете Палето и ще се убедите, че нещата не са такива, каквито вие ги виждате.
И той каза, че ще отиде.
9
Студен, безмълвен и усърден, катинарът трупа своята ръжда. Аделаида го сложи на стаичката, когато узна, че докторът е отишъл да живее с Меме. Жена ми прие неговото напускане като своя победа, като завършек на една систематична и упорита дейност, която тя поде още когато аз наредих докторът да остане у дома. Седемнайсет години след това катинарът продължава да пази стаята.
Ако в поведението ми, неизменно през тия осем години, е имало нещо недостойно в очите на хората или неугодно на бога, то наказанието щеше да ме сполети много преди смъртта ми. Може би трябваше да изкупя приживе това, което сметнах за хуманен дълг, за християнска повеля. Защото още не бе започнал да се покрива с ръжда катинарът, когато Мартин се появи у дома с чанта, претъпкана с проекти — така и не разбрах доколко са били действителни, — и с твърдото намерение да се ожени за дъщеря ми. Пристигна у дома със сако с четири копчета, излъчващ през всичките си пори младост и енергия, обвит от сияйна атмосфера на симпатия. Ожени се за Исабел през декември преди единайсет години. Изминаха девет, откакто замина с чанта, пълна с подписани от мене ценни книжа, и обеща да се върне веднага щом осъществи замислената операция, за което разполагаше с моето имущество. Девет години изминаха, но това не ми дава право да мисля, че е мошеник. Нямам право да мисля, че женитбата му е била просто свидетелство за добрите му намерения.
Ала осем години опит бяха послужили за нещо. Мартин щеше да се настани в стаичката, ако Аделаида не се бе противопоставила. Тоя път волята й беше желязна, решителна и непреклонна. Знаех, че жена ми не би имала нищо против да нареди конюшнята като брачна стая, само и само да не позволи младоженците да се настанят в стаичката. Този път приех без колебание нейното решение. Това беше признаване на победата й, отсрочена с осем години. Ако двамата сме сбъркали, като повярвахме на Мартин, то е обща грешка. И за двама ни няма нито победа, нито поражение. И все пак това, което щеше да се случи сетне, надхвърляше силите ни, то беше като предсказаните в алманаха атмосферни явления, които неизбежно ще настъпят.
Когато казах на Меме да напусне дома ни и да живее така, както намери за добре, а и после, макар че Аделаида ме упрекна в слабост и малодушие, аз съумях да се опълча и да наложа своята воля напук на всичко (винаги съм правил тъй), за да бъде така, както аз наредя. Ала нещо ми подсказваше, че съм безсилен пред хода на събитията. Не аз се разпореждах у дома, а някаква тайнствена сила, която направляваше живота ни и за която ние бяхме само нищожно и послушно оръдие. Всичко сякаш се подчиняваше тогава на естественото и неумолимо сбъдване на някакво пророчество.
След като Меме отвори дрогерия (всъщност вероятно всички са знаели, че една работлива жена, която най-неочаквано става държанка на провинциален лекар, рано или късно ще отвори дрогерия), разбрах, че у дома той е успял да натрупа много повече пари, отколкото би могло да се предположи, и че ги е държал в чекмеджето — съвсем нови банкноти и монети, които небрежно е хвърлял в кутията по времето, когато имаше пациенти.