Когато Меме отвори дрогерия, се предполагаше, че той е там, в задната стаичка, преследван от бог знае какви безпощадни апокалиптични животни. Знаеше се, че не се храни с нищо, донесено отвън, че си има зеленчукова градина и че отначало Меме купуваше парче месо за себе си, но след година се отказа от този навик, може би защото от постоянното общуване с него бе станала вегетарианка. Така двамата се затвориха, докато един ден властите разбиха вратата, претърсиха къщата и разкопаха градината, търсейки трупа на Меме.
Предполагаше се, че е там, затворен, че се люлее в стария си протрит хамак. Но аз знаех още тогава, когато вече не се чакаше завръщането му в света на живите, че упоритото му отшелничество, безмълвният му двубой с божията заплаха ще свърши много преди да го е сполетяла смъртта. Знаех, че рано или късно той ще излезе навън, защото никой не може да прекара половин живот в отшелничество, далеч от бога, без да излезе неочаквано и най-непринудено да изрече пред първия срещнат човек онова, което нито оковите и дръвникът, нито изтезанието с огън и вода, нито страданията на кръста и в менгемето, нито въглените и нажежените железа в очите, нито вечната сол на езика и колът на мъчението, нито камшиците и жаравата, нито дори любовта биха го накарали да изрече пред своите мъчители. И този час за него щеше да настъпи няколко години преди смъртта му.
Аз знаех това от преди, от последната нощ, когато разговаряхме на чардака, и оттогава, когато го потърсих в стаичката, за да види Меме. Бих ли могъл да се противопоставя на волята му да живее с нея като мъж с жена? Преди навярно бих могъл. Сега не, защото друга страница от предопределението бе започнала да се обръща от три месеца насам.
Тази вечер не беше в хамака. Лежеше по гръб в походното легло, с отметната назад глава и очи, вторачени там, където би трябвало да се вижда таванът, ако светлината от свещника беше по-силна. В стаята имаше електрическа лампа, но той никога не я използуваше. Предпочиташе да лежи в полумрака, впил очи в тъмнината. Когато влязох в стаята, той не мръдна, но забелязах, че щом прекрачих прага, почувствува, че не е сам. Тогава казах: „Простете за безпокойството, докторе. Изглежда, че на индианката не й е добре.“ Той се надигна в леглото. Миг преди това бе почувствувал, че не е сам в стаята. Сега знаеше, че съм влязъл аз. Очевидно това бяха две съвсем различни усещания, защото тозчас се промени, приглади косата си и седна на ръба на кревата в очакване.
— Аделаида иска да дойдете да видите Меме, докторе — казах аз.
А той, както си седеше, ми отговори натъртено с ленивия си глас на преживно животно:
— Няма да има нужда. Работата е там, че тя е бременна.
После се наведе напред, като че изучаваше лицето ми, и каза:
— От години Меме спи с мен.
Трябва да си призная, че не се изненадах. Не изпитах нито смущение, нито учудване, нито гняв. Не изпитах нищо. Може би неговото признание беше прекалено сериозно за мене и надхвърляше способността ми да го проумея. Продължавах да стоя безучастно, без дори да зная защо. Продължавах да стоя прав и неподвижен, безстрастен като него, като ленивия му глас на преживно животно. Чак после, след продължително мълчание, докато той все още седеше неподвижно на походното легло, сякаш чакаше да взема някакво решение, разбрах напълно какво ми беше казал. Ала тогава вече беше прекалено късно да се чудя.
— Естествено вие си давате сметка за положението, докторе. — Това беше всичко, което можах да кажа.
Той отговори:
— Човек взема предпазни мерки, полковник. Когато поемаш някакъв риск, знаеш и какво те чака. Ако нещо ти изневери, значи, се е случило нещо непредвидено, извън възможностите ти.
Познавах тоя род заобикалки. Както винаги, нямах представа накъде клони. Дръпнах един стол и седнах срещу него. Тогава той стана от кревата, закопча токата на колана си и си оправи панталоните. Продължи да говори от другия край на стаята:
— Толкова сигурно е, че съм взел мерки, че за втори път е бременна. Първия път беше преди година и половина, но вие не забелязахте нищо.
Продължаваше да говори спокойно, крачейки пак към леглото. В полумрака усещах бавните му уверени стъпки по тухления под.
— Но тогава тя беше готова на всичко. Сега не. Преди два месеца ми каза, че пак е бременна, и аз й казах както първия път: „Ела тази вечер да ти дам същото.“ Тя отговори, че сега не можела, че щяла да дойде на другия ден. Когато отидох в кухнята да пия кафе, казах й, че я чакам, но тя ми отговори, че в никакъв случай няма да дойде.