Беше застанал до леглото, но не седна. Обърна ми отново гръб и продължи да обикаля стаята. Слушах го. Усещах как гласът му се приближава и отдалечава, сякаш докато ми говореше, се люлееше в хамака. Говореше спокойно и уверено. Знаех, че би било безсмислено да се опитвам да го прекъсна. Просто го слушах. Той продължаваше да говори:
— И все пак след два дни дойде. Бях приготвил всичко. Казах й да седне ей тук и отидох да взема чашата от масата. Тогава, като й казах: „На, изпий го“, разбрах, че този път няма да го направи. Погледна ме, без да се усмихне, и каза с жестоки нотки в гласа: „Това няма да го махна, докторе. Ще си го родя и ще го отгледам.“
Аз се почувствувах раздразнен от неговото спокойствие. Казах му:
— Това ни най-малко не ви оправдава, докторе. Вие на два пъти сте постъпили недостойно: първо, заради връзките в собствения ми дом и, второ, заради аборта.
— Но вие видяхте, че направих всичко възможно, полковник. Повече от това не можех да сторя. После, като видях, че няма друг изход, реших да говоря с вас. Щях да го сторя тия дни.
— Предполагам, знаете, че има изход от подобни положения, стига човек наистина да иска да измие позора. Вие знаете какви са принципите на нашия дом — казах аз.
Той отвърна:
— Не искам да ви създавам неприятности, полковник. Повярвайте ми. Ето какво се канех да ви кажа: ще взема индианката със себе си и ще отидем да живеем в празната къща на ъгъла.
— Което е открито незаконно съжителство, докторе. Знаете ли какво значи за нас това?
Тогава той се върна до леглото. Седна, наведе се напред и заговори, опрял лакти на бедрата. Гласът му се промени. Отначало беше равнодушен. Сега започваше да става жесток и предизвикателен.
— Предлагам ви единственото нещо, което няма да ви създаде никакви неприятности, полковник. Другото би било да кажа, че детето не е от мен.
— Меме би го казала — възразих аз. Започнах да се възмущавам. Сега държането му беше прекалено дръзко и предизвикателно, за да остана спокоен.
Но той продължаваше сурово и непреклонно:
— Повярвайте ми, можете да бъдете абсолютно сигурен, че Меме няма да го каже. Тъкмо защото съм убеден в това, ви казвам, че ще я взема със себе си в къщата на ъгъла. Само за да ви спестя неприятности. Нищо повече, полковник.
Толкова уверено се бе осмелил да отрече, че Меме може да го посочи за баща на детето си, че сега наистина се почувствувах объркан. Нещо ме караше да мисля, че силата му се таи много по-дълбоко от думите. Казах:
— Ние вярваме на Меме както на собствената си дъщеря, докторе. В случая тя би била на наша страна.
— Ако знаехте това, което зная аз, нямаше да говорите така, полковник. Прощавайте, че ви го казвам, но ако сравнявате индианката с дъщеря си, обиждате дъщеря си.
— Нямате право да говорите така — казах аз.
А той отговори със същата горчива суровост в гласа:
— Имам. И щом ви казвам, че тя не може да твърди, че аз съм баща на детето й, значи, също имам основание за това.
Отметна назад глава, вдъхна дълбоко и добави:
— Ако имахте време да наблюдавате Меме, когато излиза нощем, изобщо нямаше да ме карате да я взимам със себе си. В случая рискувам аз, полковник. Слагам на съвестта си една смърт, за да ви спестя неприятности.
Тогава разбрах, че никога няма да прекрачи с Меме прага на черквата. Но бедата беше там, че след последните му думи не бих се осмелил да поема това, което по-късно би могло да се окаже ужасно бреме за съвестта. Имаше няколко карти в моя полза. Но единствената, с която той разполагаше, би била достатъчна, за да заложи против съвестта ми.
— Добре, докторе — казах аз. — Още тази вечер ще се погрижа да ви приготвят къщата на ъгъла. Но така или иначе, искам да знаете, че ви изгонвам от дома си. Вие не си отивате по собствена воля. Полковник Аурелиано Буендия сигурно щеше да ви накара скъпо да заплатите за начина, по който отговаряте за доверието му.
Предполагах, че съм възбудил инстинктите му и очаквах да забушуват първичните му тъмни страсти, когато той стовари върху ми цялото си достойнство.
— Вие сте почтен човек, полковник — рече. — Всички го знаят и самият аз съм живял достатъчно дълго във вашия дом, за да трябва да ми го напомняте.
Когато се изправи, нямаше вид на тържествуващ човек. Изглеждаше просто доволен, че е могъл да се отплати за осемгодишното ни внимание. Аз бях този, който се чувствуваше объркан и виновен. Тази вечер, като видях зародиша на смъртта, набъбващ в жестоките му жълти очи, разбрах, че постъпката ми е егоистична и че само заради това петно на съвестта си заслужавам да понеса до края на живота си ужасно изкупление. Той, напротив, беше със спокойна съвест.