— Колкото до Меме — рече, — нека я разтрият със спирт, но да не й дават очистително.
10
Дядо отиде пак при мама. Тя седи дълбоко умислена. Роклята и шапката й са тук, на стола, но нея я няма. Дядо се приближава, вижда я умислена и размахва бастуна си пред очите й: „Събуди се, дъще.“ Мама премигва, тръсва глава. „За какво мислиш?“ — пита дядо. А тя се усмихва с усилие и отвръща: „Мислех за Палето.“
Дядо пак сяда до нея и опира брада на бастуна. Казва: „Какво съвпадение! И аз си мислех за него.“
Те разбират какво искат да кажат. Говорят, без да се гледат — мама, облегната на стола, удря леко с длан ръката си, а дядо седи до нея, все още с брада, опряна на бастуна. Но и така се разбират, също както се разбираме ние с Абраам, когато ходим да гледаме Лукресия.
Казвам на Абраам: „Сега тика такишката.“ Абраам винаги върви отпред, на около три крачки пред мен. Без да се обърне да ме погледне, той отвръща: „Още не, след малко.“ Но аз настоявам: „Когато тика, алкутанът идва и се пръска.“ Абраам е с гръб към мене, но аз усещам, че се смее тихичко с глупав и наивен смях, като струйка вода, която трепти по муцуната на вола след водопой. Казва: „Трябва да стане към пет.“ Затичва се и добавя: „Ако идем сега, алкутанът може да се пръсне.“ Но аз настоявам: „Все едно е тика такишката.“ А той се обръща към мен, затичва се и казва: „Добре, тогава да вървим.“
За да видим Лукресия, трябва да минем през пет двора с дървета и ями. Трябва да прескочим зеленото дуварче с гущери, където преди пееше джуджето с женски глас. Абраам го прескача тичешком, блестящ като метално острие на силната светлина, преследван по петите от лая на кучето. После се спира. Сега сме пред прозореца. Казваме: „Лукресия“, така, като че Лукресия спи. Но тя е будна, седнала на кревата, боса, с колосана широка бяла нощница, която й стига до глезените.
Като ни чува, Лукресия вдига глава, шари с поглед из стаята и впива в нас голямо кръгло око — също като на алкараван4. После се разсмива и тръгва към средата на стаята. Устата й е отворена и се виждат неравни дребни зъби. Главата й е кръгла, с подстригана като на мъж коса.
Когато стига до средата на стаята, престава да се смее, навежда се и гледа към вратата, докато ръцете й стигнат до глезените, а после започва бавно да си вдига нощницата, с премислено бавно движение, едновременно предизвикателно и свирепо. Ние с Абраам стоим все така надвесени над прозореца, докато Лукресия си вдига нощницата, с изкривени в задъхана и неспокойна гримаса устни, вторачила в нас огромното си святкащо око на алкараван. Тогава виждаме белия корем, който по-надолу става тъмносин, а тя си покрива лицето с нощницата и стои така, изправена посред спалнята, с прибрани крака, стиснати с някаква трепетна сила, която идва откъм петите й. Изведнъж си открива лицето с рязко движение, сочи ни с показалец и блестящото й око излиза от орбитата си сред ужасен вой, който отеква из цялата къща. Тогава вратата на стаята се отваря и жената излиза с викове: „Вървете на майната си!“
От няколко дена не ходим да гледаме Лукресия. Сега ходим на реката, по пътя за плантациите. Ако си тръгнем рано оттук, Абраам сигурно ще ме чака. Но дядо не мърда. Седи до мама, опрял брада на бастуна. Аз го гледам, изучавам очите му зад стъклата, а той сигурно усеща, че го гледам, защото внезапно въздъхва шумно, раздвижва се и казва на мама с глух и тъжен глас: „Палето щеше да ги докара тук с камшици.“
После става от стола и се запътва натам, където е мъртвецът.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
За втори път влизам в тази стая. И първия път, преди десет години, всичко беше както сега. Като че ли оттогава не се е докосвал до нищо, като че ли още от онова далечно утро, когато дойде да живее тук с Меме, е престанал да се грижи за себе си. Книжата бяха на същото място. Масата, няколкото прости дрехи — всичко си стоеше там, където е и днес. Сякаш беше вчера, когато Палето и аз дойдохме да помирим този човек с властите.
По това време банановата компания ни беше изстискала докрай и беше напуснала Макондо заедно с отпадъците от отпадъците, които ни бе донесла. С тях си беше отишла и окапалата шума, последните следи на цветущото Макондо до 1915 година. Останало бе едно разорено село с четири бедни, тъмни магазина, населено с безработни, озлобени хора, измъчвани от спомена за едно цветущо минало и от горчилката на едно унило, застинало настояще. Нищо друго нямаше тогава в бъдещето освен един мрачен и тревожен неделен ден с избори.
Шест месеца преди това на вратата на доктора се появи един пасквил. Никой не му обърна внимание и той си стоя закован много дълго, докато накрая дъждовете изтриха тъмните букви и парчето хартия изчезна, повлечено от последните февруарски ветрове. Но в края на 1918 година, когато наближиха изборите, правителството се замисли как да раздвижи и държи в напрежение своите избиратели. Тогава някой е споменал пред новите власти за самотния лекар, за когото от много време насам би могъл да даде достоверни сведения. Сигурно им е казал, че през първите години индианката, която живеела с него, държала дюкянче, което процъфтявало така, както процъфтявали дори и най-незначителните работи в Макондо. Един ден (никой не помни през кой месец, нито дори през коя година) вратата на дюкяна не се отворила. Предполагало се, че Меме и докторът продължават да живеят там, затворени, хранейки се само със зеленчуци, които сами отглеждали в двора. Но в пасквила, който се появил на ъгловата къща, се казвало, че докторът убил държанката си и заровил тялото й в двора, опасявайки се да не би градчето да я използува, за да го отрови. Необяснимото е, че за това се заговори тогава, когато едва ли някой е имал причини да желае смъртта на доктора. Струва ми се, че властите изобщо не си спомняха за неговото съществуване до годината, в която правителството засили полицията и органите за сигурност със свои доверени хора. Точно тогава бе изровена забравената легенда за пасквила и властите разбиха вратите, претърсиха къщата, разкопаха градината и бъркаха в нужника, търсейки трупа на Меме. Но не намериха от нея нито следа.