Тогава сигурно щяха да разкарват и тормозят доктора и щеше да падне още една жертва в името на общественото мнение и на всесилните власти. Но Палето се намеси, дойде у дома и ме повика да посетим доктора, сигурен, че аз ще получа от него задоволително обяснение.
Когато влязохме през задната врата, видяхме една човешка развалина в хамака. Навярно на този свят няма нищо по-страшно от човешка развалина. Още повече на тоя ничий гражданин, който се надигна в хамака, като ни видя, че влизаме, и самият той изглеждаше покрит със слой от праха, който покриваше всичко в стаята. Главата му беше стоманеносива, а жестоките му жълти очи все още пазеха могъщата вътрешна сила, която бях виждал и у дома. Имах чувството, че стига само да докоснем тялото му с нокът, то ще се разпадне, ще се превърне в купчина човешки стърготини. Нямаше мустаци, но не беше гладко избръснат. Брадата си стрижеше с ножици, така че кожата му не изглеждаше обрасла с дебели и твърди косми, а с нежен бял мъх. Като го видях в хамака, си помислих: Сега не прилича на жив човек. Сега прилича на мъртвец, на когото очите още не са умрели.
Заговори със същия ленив глас на преживно животно, който бях чувал и у дома. Нямал какво да каже. Разправи ни, сякаш мислеше, че не знаем, как полицията разбила вратите и разкопала градината без негово съгласие. Но това не беше протест. Беше само едно жално и тъжно признание.
Колкото до Меме, даде ни едно обяснение, което би могло да се стори наивно, но беше изречено от него със същия глас, с който би казал и самата истина. Меме просто си отишла, това било всичко. Когато затворила дюкянчето, започнала да се отегчава в къщи. Не разговаряла с никого, нямала никаква връзка с външния свят. Един ден я видял, че си реди куфара, но нищо не й казал. Не й казал нищо и когато я видял с рокля за излизане, високи токове и куфар в ръка, застанала в рамката на вратата, без да продума, просто като че ли му се показвала така, нагласена, за да разбере, че си отива. Тогава той станал и й дал останалите в чекмеджето пари.
— Колко време има оттогава, докторе? — попитах го аз.
А той отговори:
— Пресметнете по косата ми. Тя ми я стрижеше.
Палето почти не говори по време на посещението. Още с влизането си в стаята изглеждаше поразен от вида на единствения човек, когото не познаваше, въпреки че от петнайсет години беше в Макондо. Този път забелязах (и то по-добре от всякога, може би защото докторът си беше махнал мустаците) необикновената прилика между тия двама мъже. Не бяха съвсем еднакви, но си приличаха като братя. Единият беше с няколко години по-стар, по-слаб и мършав. Но те имаха общи черти като на двама братя, макар единият да прилича на бащата, а другият — на майката. Тогава си спомних последната вечер на чардака и казах:
— Това е Палето, докторе. Веднъж вие ми обещахте да го посетите.
Той се усмихна. Погледна свещеника и рече:
— Вярно е, полковник. Не знам защо не го направих. — И продължи да гледа и изучава Палето, докато той заговори:
— Никога не е късно за онзи, който започва добре. Бих искал да ви бъда приятел.