Поглеждам го право в очите, наблюдавам го изпитателно и питам: „Не сте ли забелязали, че той беше най-малко с една глава по-висок от вас?“ Той се извръща, поглежда към ковчега и казва: „И все пак не съм сигурен, че се е обесил с това въже.“
Уверен съм, че е било така. И той го знае, но цели да печели време от страх да не си навлече неприятности. Страхът му си личи по това, как се движи напред-назад из стаята. Един двойствен и противоречив страх: да попречи на погребението и да заповяда да се извърши. Като стига до ковчега, завърта се на токовете си, изглежда ме и казва: „Би трябвало да го видя обесен, за да се убедя.“
Аз бих го сторил. Бих позволил на хората си да отворят ковчега и да окачат обесения на въжето, така както е висял до преди малко. Но това не би било по силите на дъщеря ми. Не би било по силите на детето, което тя не биваше да води. Макар и да ми е противно да се отнеса така към един мъртвец, да се поругая с беззащитната му плът, да смутя покоя на един човек, за първи път почиващ в своята черупка; макар че да раздвижа едно тяло, което лежи спокойно и заслужено в своя ковчег, противоречи на принципите ми, бих го окачил още веднъж на въжето, за да видя докъде е способен да стигне този човек. Но това е невъзможно. И аз му го казвам: „Можете да бъдете сигурен, че няма да заповядам такова нещо. Ако искате, окачете го сам и поемете отговорността за последствията. Спомнете си, че не знаем от колко време е мъртъв.“
Кметът не мърда. Все още стои до ковчега и ме гледа; после поглежда към Исабел, към детето и пак към ковчега. Внезапно лицето му добива мрачно и заплашително изражение. Казва ми: „Би трябвало да знаете какво може да ви се случи заради това.“ И аз успявам да схвана доколко е реална заплахата му. Отвръщам му: „Разбира се, че знам. Мога да отговарям за постъпките си.“ А той ми казва, кръстосал ръце, потен, приближавайки се към мене с премислени, смешни движения и въобразявайки си, че ме заплашва: „Бих могъл да ви попитам как разбрахте, че този човек се е обесил снощи.“
Изчаквам да застане срещу мене. Стоя неподвижен и го гледам, докато ме блъсва в лицето горещия му и тръпчив дъх; докато се спира, все още с кръстосани ръце, клатейки шапката под мишницата си. Тогава му казвам: „Когато ми зададете официално този въпрос, ще ми бъде много драго да ви отговоря.“ Той продължава да стои срещу мене в същата поза. Думите ми нито го изненадват, нито го смущават. Отвръща ми: „Разбира се, господин полковник. Питам ви официално.“
Готов съм да го изтърпя докрай. Сигурен съм, че колкото и да го усуква, ще трябва да отстъпи пред едно непреклонно, но търпеливо и спокойно поведение. Казвам му: „Тези хора свалиха тялото, защото не можех да допусна да виси на въжето, докато вие се наканите да дойдете. Повиках ви преди два часа и толкова време ви трябваше, за да изминете двеста метра.“ Все още стои неподвижен. Застанал съм срещу него, опрян на бастуна си, наведен напред. Добавям: „Освен това ми беше приятел.“ Преди да свърша да говоря, той се усмихва ехидно и без да променя позата си, бълвайки в лицето ми тежкия си кисел дъх, казва: „Най-простото нещо на света, нали?“ И изведнъж престава да се смее. „Значи, вие сте знаели, че този човек ще се беси.“
Спокоен, търпелив, уверен, че единствената му цел е да обърка нещата, му казвам: „Повтарям ви, че първото нещо, което направих, като разбрах, че се е обесил, беше да дойда у вас, а оттогава има повече от два часа.“ И той ми отговаря, сякаш не му давам обяснение, а му задавам въпрос: „Обядвах.“ — „Знам — казвам аз. — И дори ми се струва, че сте имали време и да си подремнете.“
Този път той не знае какво да отговори. Дръпва се назад. Поглежда Исабел, седнала до детето. Поглежда към мъжете и накрая към мен. Но сега изражението му се е променило. Като че ли се решава на нещо, което обмисля от известно време. Обръща ми гръб, приближава се до полицая и му казва нещо. Полицаят маха с ръка и излиза от стаята.
Кметът се връща до мен и ме хваща за лакътя. „Бих искал да поговоря с вас в другата стая, господин полковник.“ Сега гласът му е съвсем друг. Сега е напрегнат и смутен. И докато се упътвам към съседната стая, усещайки плахия допир на ръката му до лакътя си, ме учудва мисълта, че знам какво ще ми каже.