Ще бягам. Със това от него ще открадна
един тъй ценен ден. Във черквица прохладна
ще ида и дано ми бог изпрати лек.
Взема шапката си от масичката и звъни с едно звънче, сложено на масата. Двама негри, облечени в дрехи от светлозелено кадифе и златен брокат, в плисирани жакети на големи гънки, се появяват на вратата в дъното.
Излизам. А след мен ще дойде тук човек.
Той има ключ и сам вратата ще отключи
като във собствен дом. Каквото да се случи,
не се намесвайте. И ако дойдат други…
(След миг колебание.)
Да,
пуснете ги и тях.
С жест отпраща негрите, които му се покланят в знак на покорност и излизат. Руи Блас също излиза.
В момента, когато вратата след него се затваря, разнася се силен шум в камината и от комина пада неочаквано човек, загърнат в парцалива наметка, и се втурва в стаята.
Това е Дон Цезар.
Сцена втора
ДОН ЦЕЗАР (изплашен, задъхан, замаян, с едновременно весело и неспокойно изражение)
Да, аз съм, господа!
(Изправя се, като си търка крака, върху който е паднал, и пристъпва в стаята с множество поклони и с шапка в ръка.)
Аз вмъкнах се така, за кратко посещение
във вашто общество и прося извинение,
че тъй се появих като задгробен дух.
(Спира се насред стаята и едва тогава забелязва, че е сам.)
Но никой няма тук! Обаче ясно чух
човешки гласове от стръмната стреха…
(Сяда в едно кресло.)
Добре… Да се свестя най-първо от страха.
Събития безброй… Така съм поразен!
Като че ли ведро изляха върху мен.
Чрез полицаите ме дон Салуст изпрати
на кораб, по море, в ръцете на пирати.
А после — в град голям, където ядох бой.
След туй една жена смути покоя мой.
От жълта раса бе. Избягах след страдания
и от каторгата, след дълъг път — в Испания.
След туй — като в роман: във родния ми край
внезапно срещам пак онези полицаи,
които търсят мен. Те хукват да ме гонят,
аз бягам. И пред мен — стена. Прескачам. Клони.
И — къщица всред тях. На покрив се качих
там някакъв. И тъй ги заблудих.
След туй през тоз комин пропаднах в тази стая
и своя нов костюм изцапах. Без да зная
къде съм, у кого. Наистина не знам.
Обаче дон Салуст разбойник е голям.
(Оглежда се в малкото венецианско огледало, сложено върху скрина с чекмеджетата, по които има резба.)
А моя скъп елек ме следва с помощта си…
(Сваля си наметалото и оглежда елека си в огледалото. Той е от розов атлаз, но е изтъркан, скъсан и кърпен. След това се хваща за крака и гледа към камината.)
Но лошо скочил съм, навехнал съм крака си.
(Отваря едно след друго чекмеджетата на скрина. В едно от тях намира наметка от светлозелено кадифе, същата, която Дон Салуст е дал на Руи Блас. Разглежда я и я сравнява със своята.)
Да, таз е по-добра. На, имал съм късмет…
(Мята на гърба си светлозелената наметка, а своята пъха в чекмеджето, като предварително грижливо я сгъва. Слага там и шапката си и я натъпква под наметката с юмрук. След това затваря чекмеджето и почва да се разхожда гордо, загърнат в хубавата бродирана със злато наметка.)
И тъй, завърнах се. И всичко е наред.
Та, братовчеде скъп, във Африка ме значи
изпрати на курорт, при тигри и палачи?!
Но ще си отмъстя. Затуй съм клетва дал.
След като някой ден добре съм се наял,
ще се явя пред теб със елегантна свита,
на най-големите разбойници елита,
на моите безброй кредитори — и сам
във техните ръце аз жив ще те предам…
(В един ъгъл на стаята забелязва чифт великолепни обуща с дантелени украшения, бързо събува своите стари обуща и безцеремонно обува новите.)
Но най-напред сега да разбера къде съм.
Мистериозен дом. Досущ като в пиеса.