Выбрать главу

Ще бягам. Със това от него ще открадна

един тъй ценен ден. Във черквица прохладна

ще ида и дано ми бог изпрати лек.

Взема шапката си от масичката и звъни с едно звънче, сложено на масата. Двама негри, облечени в дрехи от светлозелено кадифе и златен брокат, в плисирани жакети на големи гънки, се появяват на вратата в дъното.

Излизам. А след мен ще дойде тук човек.

Той има ключ и сам вратата ще отключи

като във собствен дом. Каквото да се случи,

не се намесвайте. И ако дойдат други…

(След миг колебание.)

                                                                                Да,

пуснете ги и тях.

С жест отпраща негрите, които му се покланят в знак на покорност и излизат. Руи Блас също излиза.

В момента, когато вратата след него се затваря, разнася се силен шум в камината и от комина пада неочаквано човек, загърнат в парцалива наметка, и се втурва в стаята.

Това е Дон Цезар.

Сцена втора

ДОН ЦЕЗАР (изплашен, задъхан, замаян, с едновременно весело и неспокойно изражение)

                                Да, аз съм, господа!

(Изправя се, като си търка крака, върху който е паднал, и пристъпва в стаята с множество поклони и с шапка в ръка.)

Аз вмъкнах се така, за кратко посещение

във вашто общество и прося извинение,

че тъй се появих като задгробен дух.

(Спира се насред стаята и едва тогава забелязва, че е сам.)

Но никой няма тук! Обаче ясно чух

човешки гласове от стръмната стреха…

(Сяда в едно кресло.)

Добре… Да се свестя най-първо от страха.

Събития безброй… Така съм поразен!

Като че ли ведро изляха върху мен.

Чрез полицаите ме дон Салуст изпрати

на кораб, по море, в ръцете на пирати.

А после — в град голям, където ядох бой.

След туй една жена смути покоя мой.

От жълта раса бе. Избягах след страдания

и от каторгата, след дълъг път — в Испания.

След туй — като в роман: във родния ми край

внезапно срещам пак онези полицаи,

които търсят мен. Те хукват да ме гонят,

аз бягам. И пред мен — стена. Прескачам. Клони.

И — къщица всред тях. На покрив се качих

там някакъв. И тъй ги заблудих.

След туй през тоз комин пропаднах в тази стая

и своя нов костюм изцапах. Без да зная

къде съм, у кого. Наистина не знам.

Обаче дон Салуст разбойник е голям.

(Оглежда се в малкото венецианско огледало, сложено върху скрина с чекмеджетата, по които има резба.)

А моя скъп елек ме следва с помощта си…

(Сваля си наметалото и оглежда елека си в огледалото. Той е от розов атлаз, но е изтъркан, скъсан и кърпен. След това се хваща за крака и гледа към камината.)

Но лошо скочил съм, навехнал съм крака си.

(Отваря едно след друго чекмеджетата на скрина. В едно от тях намира наметка от светлозелено кадифе, същата, която Дон Салуст е дал на Руи Блас. Разглежда я и я сравнява със своята.)

Да, таз е по-добра. На, имал съм късмет…

(Мята на гърба си светлозелената наметка, а своята пъха в чекмеджето, като предварително грижливо я сгъва. Слага там и шапката си и я натъпква под наметката с юмрук. След това затваря чекмеджето и почва да се разхожда гордо, загърнат в хубавата бродирана със злато наметка.)

И тъй, завърнах се. И всичко е наред.

Та, братовчеде скъп, във Африка ме значи

изпрати на курорт, при тигри и палачи?!

Но ще си отмъстя. Затуй съм клетва дал.

След като някой ден добре съм се наял,

ще се явя пред теб със елегантна свита,

на най-големите разбойници елита,

на моите безброй кредитори — и сам

във техните ръце аз жив ще те предам…

(В един ъгъл на стаята забелязва чифт великолепни обуща с дантелени украшения, бързо събува своите стари обуща и безцеремонно обува новите.)

Но най-напред сега да разбера къде съм.

Мистериозен дом. Досущ като в пиеса.