ЛАКЕЯТ
Що казахте, сеньор?
ДОН ЦЕЗАР
Размислям! Не смущавай.
Мълчи и пий…
Лакеят продължава да пие, а Дон Цезар през това време мисли, после изведнъж се удря по челото, като да му е хрумнала някаква идея.
О, да!
(Към Лакея.)
Веднага, бърже ставай.
И джобовете си със злато натъпчи!
Лакеят се изправя, олюлявайки се, и почва да пълни с монети джобовете на жилетката си. Дон Цезар му помага, като същевременно продължава да говори.
С парите до площад Майор се завтечи,
до номер девет спри. Влез в къщата отдясно,
красиво жилище, това се вижда ясно,
но само че един прозорец е с картон…
ЛАКЕЯТ
Съмнително ли е?
ДОН ЦЕЗАР
Не, с благороден тон…
По стълбите пази носа си…
ЛАКЕЯТ
Значи — стръмни?
ДОН ЦЕЗАР
За стръмни — не съвсем, но са ужасно тъмни.
На втория етаж всред тая тъмнина
живее хубава, но чорлава жена,
възкъсичка на ръст, но с изглед на вакханка.
Помни: бъди учтив. Тя моя е държанка.
Лусинда казва се. Момиче е добро,
пред папата веднъж играла болеро.
Дуката сто й дай. В съседен дом-бърлога
ще видиш шишкав мъж, ала с осанка строга,
със нос съвсем червен, със шапка над очи,
над шапката перо оскубано стърчи,
със шпага на бедро, с окъсана наметка.
Пиастри четири му дай за моя сметка…
По-тъмна и от пещ ще видиш дупка ти,
това е кръчма, що от викове ехти.
До входа й седи човек цял ден и пие
и пуши — кротък, тих и благ като светия.
Това е бивш барон. Но няма що — съдба!
Приятел от сърце е мой — Гулатромба:
четиресет екю му дай! И в две-три нощи
да ги изпий до грош, ще му изпратя още.
След туй на всеки там жълтичка подари.
И ако след това останат ти пари…
ЛАКЕЯТ
Какво?
ДОН ЦЕЗАР
Прави със тях каквото вече знаеш.
ЛАКЕЯТ
Какво, сеньор?
ДОН ЦЕЗАР
Глупак, ще почнеш да гуляеш!
Чупи крака, глави и други там неща
и вкъщи се върни чак утре сутринта.
ЛАКЕЯТ
Разбирам, княже.
(Тръгва към вратата, олюлявайки се.)
ДОН ЦЕЗАР (гледа го как върви)
Той съвсем пиян е вече.
Вика го. Лакеят се връща и се приближава до него.
Момент… По пътя ти, навярно отдалече,
ще тръгне сган, тълпа. Но ти добре се дръж,
с достойнство, ей така, като възпитан мъж.
Монета златна пък ако от теб изпадне,
тез бедни скитници и писарчета гладни,
студенти някакви и булевардна кал —
ще ти я присвоят. Но не прави скандал.
На сляп се направи. И да ти бръкнат в джоба,
не си чак толкова чувствителна особа.
На тоя свят и те са хора като нас,
да ги зарадваме — това е в наша власт.
Че не един от тях, тъй може да се случи,
по нашия закон бесило да получи.
Да, те са като нас, и ние ще умрем.
Това, що им дължим, защо не им дадем?
Върви.
Лакеят излиза. Като остава сам, Дон Цезар отново сяда, облакътява се на масата и потъва в дълбок размисъл.
Човешки дълг за нас е — всяка лира
с умение и такт добре да се пласира.
Ще има със какво да карам десет дни.
Ако и след това във джоба ми звъни,
на дом благочестив парите ще харижа.
Но мои те не са. И все пак, туй е грижа.
Навярно сбъркал съм: или е оня глух,
или погрешно пък аз името си чух…
Вратата в дъното се отваря. Влиза една Дуеня, стара, с посивели коси, облечена в черни дрехи и с черна мантиля на главата. В ръката си държи ветрило.
Сцена четвърта
Дон Цезар, Дуенята.