В средата на 20-те години на миналия век в Париж се формира група от предизвикателно настроени спрямо затвореността, елитарността и догматичността на класицистичната култура млади творци, просъществувала няколко години под наименованието „Млада Франция“. Младежите, участващи в него, се обличат преднамерено екстравагантно, афишират маниерите си на изтънчени „денди“ в турски одежди, небрежно втъкнали ориенталско цигаре в уста. Виктор Юго е приет като бог в тази общност заради нескритото му презрение спрямо обременената от условности класицистична поезия и откритото му пренебрежение към „правилата за творене“, наложени от „законодателите на вкуса“ през епохата на класицизма.
В предговора към историческата драма „Кромуел“, написан от Юго през 1827 г. се прокламира свободата на поета драматург да следва естествените си художествени наклонности и индивидуалните си странности на самобитен творец, без да се съобразява с класицистичните „правила“. Авторът на „Кромуел“ отпива въведеното от теоретиците на класицизма строго степенуване на поетическите жанрове в съответствие с установената в съсловно аристократичното общество непристъпна социална йерархия. Той отхвърля единствата на място и време, тъй като те според него сковават творческата фантазия на поета, посветил се на театъра, и го подвеждат към житейски неправдоподобни идейно-художествени решения. Младият Юго решително се обявява срещу нелепото законодателство, налагано от високопоставени теоретици, насърчавани от кралското покровителство, които предумишлено ограничават творческата свобода на драматичния автор и създават изкуствени препятствия пред стремежа му да охарактеризира всеобхватно човешката природа на театралната сцена. Той съветва младите си съмишленици да изоставят всички остарели изобразителни средства и похвати, които ги отдалечават от сложния, изпълнен с неизброими противоречия вътрешен живот на хората около тях.
В предговора към „Кромуел“ Виктор Юго оспорва теоретическите постановки на Боало относно, поетиката на трагедията, тъй като според него класическите принципи, формулирани от Аристотел, били тълкувани твърде произволно в съчинението на френския автор, което в началото на XIX век продължава да се налага като единствен меродавен творчески кодекс за театралните дейци. Поетът драматург трябва да пресъздава живота със самочувствието на свободен творец, да се съобразява единствено с вътрешната логика на събитията, да пренася драматичното действие на различни места според обратите в съдбата на героите, да разполага свободно случките във времето така, че да създаде правдоподобен конфликт. Всеки автор би трябвало да се съветва само с истината и с вдъхновението, което е всъщност своеобразно проявление на истината и природата. Само свободомислието според Юго би могло да спаси драматургичното изкуство от безсмислиците, от аристократичните предразсъдъци и изкуствената патетика: „Би било странно, ако в днешно време, когато свободата прониква навсякъде, както светлината, тя да не проникне и в онова, което поначало е най-свободното нещо в света — мисълта. Да развъртим чука срещу теориите, поетиките и системите. Да разбием гипсовите орнаменти, които покриват фасадата на изкуството. Няма правила, няма образци, или по-точно, няма други правила освен общите закони на природата, които се разпростират върху цялото изкуство.“
В противовес на класицистичните представи за рационално себевладеещия се персонаж Юго характеризира героите на „новата драма“, т.е. на романтическата драма, като хора всецяло отдадени на страстите и на борбата за постигане на идеалите си. Те не трябва да бъдат нито бледи илюстрации на някакви съсловно наложени добродетели, нито безжизнени персонификации на предвзети морално-етични императиви. Героите в романтическите драми на Юго са необикновени хора, непрекъснато оплодявани противоречия страстни натури, които свободно следват поривите на сърцето си, отстояват неотстъпно честта и достойнството си, в доброто и злото, охраняват ревниво душевното си благородство и емоционалната си щедрост от егоистичните инстинкти.