Интригата в тази драма е умишлено усложнена, преднамерено претоварена с необикновени събития и изненадващи обрати. Драматургът романтик подсказва по този начин на зрителите, че стремежът към справедливост на човека от народа неизбежно трябва да премине през всички лабиринти и клопки на властта, охраняваща кралския авторитет и привилегиите на благородните по титла. Благородният по душа, честен и щедър по природа труженик Гилбърт трябва да преброди плетеницата от придворни интриги, тайно подготвяни заговори и подмолно действащи омрази, за да защити любовта си и докаже, че изстраданото благородство е единствената човешка добродетел, която би могла да се пребори успешно с козните на самонадеяното кастово благородство.
В „Мария Тюдор“ Юго въвежда за първи път в конфликта като последователно отстояващо житейската си философия действащо лице, което представя на сцената трудовия народ, работника гравьор, надарен от автора с всички присъщи за честните трудови хора морални качества. Трогателно щедър покровител на осиротялата Джейн, всеотдаен в любовта си към нея, Гилбърт е готов на всякаква саможертва за щастието на любимата си. Той участва в отмъщението срещу Фабиани, ръководейки се преди всичко от вродения си усет за справедливост и стремеж към възстановяване на природосъобразната хармония в човешките отношения. За Гилбърт кралският фаворит е не само ощастливеният съперник, който е прелъстил с притворство и показна изисканост любимата му Джейн. Като всеки правдолюбив и честен труженик героят на Юго ненавижда с инстинктивна омраза аристократа приспособенец, успял да спечели с интригите си благоволението на върховната повелителка в кралството, той изпитва дълбока неприязън към самонадеяния лицемер, който използва женската слабост на кралицата и налага безцеремонно мнението си при решаването на съдбовните за държавата дела.
Драматургът демократ обрисува в категорично неблагоприятна светлина кралския фаворит Фабиано Фабиани, изгражда образа му, като обогатява характерния за мелодрамата сценичен тип на „пъкления злодей“ — персонификация на зловредното лицемерие и рушителната подлост. Юго ни внушава, че хора с нравствения облик на Фабиани преуспяват и се осъществяват в живота безпрепятствено в смутното време на кралски деспотизъм и феодален произвол. Не случайно във финала на „Мария Тюдор“ е намесена шумната и нетърпелива многолюдна тълпа, която заплашително и упорито настоява зад кулисите за екзекуцията на самозабравилия се кралски избраник. Народът навън, заел неподвластното пространство на демократичното равенство — градския площад, си остава единственият неподкупен съдник на самозабравилите се властници в охраняваното пространство на користни интриги и противодържавни заговори — кралския дворец.
Както във вече разгледаните драми, и тук авторът на предговора манифест към „Кромуел“ разпростира антитезата извън духовната сфера и свободно прекроява прословутото класицистично правило за единство на мястото. В „Мария Тюдор“ е съвсем очевидно, че справедливостта, която се ражда и укрепва сред градските площади, своеобразни отворени крепости на народната воля, не може да се пренебрегва безотговорно при решаването на важните за всички държавни дела. Екзекуцията на Фабиани се извършва въпреки егоистичните машинации на безумно влюбената кралица. Този акт не би трябвало да се схваща само като лично отмъщение, с което съдбата се разплаща с осквернителя на чистата любов на сиротната Джейн. Изпълнението на смъртната присъда срещу кралския фаворит би могло да се разглежда и като предзнаменование за нарастващата сред народа жажда за пълноправно участие в обществено-политическия живот. Въпреки спецификата на жанра, предполагащ обективността на драматурга като залог за пълноценното идейно въздействие на творбата му, Юго не скрива симпатията си към Гилбърт като изразител на здравомислието и душевната извисеност на хората от народа и към нетърпеливата тълпа като изразител на изконно заложения в народната нравственост стремеж към истина и справедливост.
Историците на френския романтизъм приемат единодушно, че „Руи Блас“ (1838) е последният триумф на Виктор Юго и на романтическата драма по театралните сцени на Франция. Тази драма наистина представлява последното, предсмъртно съживяване на войнствено настроения спрямо кралския деспотизъм романтизъм на френска сцена. В нея се усеща, че неспокойният творчески гений на Юго започва да се чувства ограничен от поетическите условности на драматургичния жанр. След „Руи Блас“ той наистина се насочва неудържимо към епическата поезия, романа и публицистиката, които разкриват по-широки възможности за изява на гражданската му непримиримост и демократичните му политически убеждения.