Хълцанията на Бърнис се извисиха до звук на флейта, изведнъж тя стана и избяга от стаята.
Един час по-късно, както Марджори седеше в библиотеката, вглъбена в съчиняването на едно от онези неангажиращи и възхитително уклончиви писма, които само някое младо момиче може да пише, Бърнис отново се появи със силно зачервени очи и привидно успокоена. Тя не погледна Марджори, а взе напосоки една книга от рафта и седна като че ли с намерението да чете. Братовчедка й изглеждаше вглъбена в писмото и продължаваше да пише. Когато часовникът показа дванайсет, Бърнис затвори шумно книгата си.
— Струва ми се, че ще е най-добре да си купя билет за влака.
Това не беше началото на речта, която бе репетирала горе, но тъй като Марджори не реагираше по обичайния за случая начин — не я уговаряше да бъде разумна, не я убеждаваше, че всичко това е недоразумение, — настоящият увод беше най-доброто, което можа да измисли.
— Почакай малко само да си допиша писмото — каза Марджори, без да вдига глава. — Искам да го пратя със следващата поща.
След още една минута, изпълнена със забързано скърцане на перото, тя се обърна и се облегна с вид, сякаш казваше: „На твое разположение съм.“ Бърнис отново трябваше да говори.
— Ти искаш ли да си отида?
— Ами — каза Марджори, като размисляше — смятам, че ако не ти е приятно, най-добре ще е да си отидеш. Няма смисъл да се чувстваш зле.
— Не мислиш ли, че благоприличието изисква…
— О, моля ти се, не ми цитирай „Малките дами“5 — извика Марджори с раздразнение. — Това е демоде.
— Така ли смяташ?
— Боже господи, разбира се! Кое съвременно момиче би могло да живее като тези тъпи жени?
— Те са били идеалът на нашите майки.
Марджори се изсмя.
— Да, да — нищо подобно! Освен това нашите майки са си живели много добре, но сега почти нищо не знаят за проблемите на дъщерите си.
Бърнис се изправи в стола си.
— Моля те да не говориш така за майка ми.
Марджори се изсмя отново.
— Мисля, че не съм споменавала името й.
Бърнис усети, че я отклоняват от темата.
— Смяташ ли, че ще се държиш добре с мен?
— Направих всичко, каквото можах. Ти си доста тежък случай.
Клепачите на Бърнис се зачервиха.
— Според мен ти си тежък случай и си егоистка, и не притежаваш никаква женственост.
— О, боже господи! — извика отчаяно Марджори. — Ама че си откачалка! Момичетата като теб са виновни за всички досадни и скучни бракове с всички тези ужасни безсмислици, които минават за женственост. Представям си какъв удар е за един мъж с въображение, когато, след като се ожени за някой вързоп дрехи, за който си е създавал идеали, открие, че жена му е само една слаба, хленчеща и страхлива маса от преструвки!
Устата на Бърнис беше полуотворена.
— Женствената жена! — продължаваше Марджори. — Цялата й младост е изпълнена с критикуване на момичетата като мен, които наистина се забавляват добре.
Марджори повиши глас и долната устна на Бърнис увисна още повече.
— Когато едно грозно момиче хленчи, за него има известни извинения. Ако аз бях безнадеждно грозна, нямаше никога да простя на родителите си, че са ме създали. Но да започваш живота си без ни най-малък недостатък… — Марджори сви в юмрук малката си длан. — Ако си мислиш, че ще ревна с теб, лъжеш се. Върви си или остани, прави каквото щеш. — И като взе писмата, тя излезе от стаята.
Бърнис каза, че я боли глава, и не се появи на обяд. Следобед двете трябваше да ходят на дневно представление, но тъй като главоболът не й минаваше, Марджори трябваше да я извини пред един не много разочарован младеж. Но когато се върна късно следобед, тя завари Бърнис да я чака в спалнята, а върху лицето й бе изписана строга решителност.
— Реших — подхвана направо тя, — че може би си права за тези неща… макар че по всяка вероятност не си. Но ако ми кажеш защо приятелите ти не… не се интересуват от мен, ще видя дали ще мога да направя това, което искаш от мен.
Марджори седеше пред огледалото и си разпускаше косата.
— Наистина ли?
— Да.
— Всичко ли? Ще направиш ли точно това, което ти кажа?
— Ами аз…
— Без „ами“! Ще направиш ли точно това, което ти кажа?
— Ако е разумно.
— Не е разумно! Ти не си за разумни неща.
5
„Малките дами“ (1871) — поучителна повест за момичета, написана от Луиза Олкот (1832–1888).