Бърнис забеляза, че Уорън беше вдигнал погледа си от мексиканската китара, на която подрънкваше, и я гледаше въпросително.
— О, не зная! — упорито отвърна тя. Страните й горяха.
— Дрън-дрън! — повтори Марджори.
— Хайде, Бърнис — подкани я Отис. — Кажи й нещо на място.
Бърнис отново се огледа — струваше й се, че беше невъзможно да се скрие от погледа на Уорън.
— Късите коси ми харесват — каза бързо тя, сякаш той я беше попитал — и имам намерение да се подстрижа.
— Кога? — попита Марджори.
— Когато и да е.
— Няма по-добър момент от настоящия — предложи Робърта.
Отис скочи на нозе.
— Чудесна идея! — извика той. — Ще си направим лятно увеселение с подстригване. Доколкото си спомням, беше споменала бръснарницата на хотел „Севие“.
В следващия миг всички бяха на крак. Сърцето на Бърнис биеше лудо.
— Какво? — едва изрече тя.
Над всички се издигна гласът на Марджори — съвсем ясен и презрителен:
— Не се безпокойте — тя ще се отметне.
— Хайде, Бърнис! — извика Отис и тръгна към вратата.
Два чифта очи — на Уорън и на Марджори — я гледаха съсредоточено, дръзко, предизвикателно. В следващия миг тя се колебаеше ужасно.
— Добре — каза бързо. — Нямам нищо против.
В последвалите минути, които й се сториха цяла вечност, докато пътуваше към центъра на града до Уорън, а другите ги следваха в колата на Робърта, Бърнис изпитваше всичко онова, което е изпитвала Мария Антоанета в талигата на път за гилотината. Полусъзнателно се чудеше защо не беше извикала, че е станала грешка. Това беше всичко, което можеше да стори, или пък да хване косата си с две ръце, за да я опази от враждебния свят. Но тя не направи нито едното, нито другото. Даже и мисълта за майка й вече не можеше да я възпре. Това беше върховното изпитание за нейната честност, за правото й да се разхожда необезпокоявана в звездните небеса на харесваните момичета.
Уорън се беше умълчал замислено и когато стигнаха до хотела, спря до бордюра и кимна на Бърнис да излезе преди него. От колата на Робърта се изсипа една кикотеща се тълпа и нахлу в бръснарницата, която гледаше с две стъклени витрини към улицата.
Бърнис се спря пред бордюра и погледна надписа „Бръснарница Севие“. Наистина приличаше на гилотина и палачът беше първият бръснар, който, облечен с бяла престилка и пушещ цигара, се бе облегнал нехайно на първия стол. Може би бе разбрал за нея; може би вече от цяла седмица я чакаше, като пушеше вечната си цигара, облегнат на този зловещ, така често споменаван първи стол. Щяха ли да й завържат очите? Не, обаче щяха да обвият бяла кърпа около врата й, за да не пада кръв — глупости, коса — по дрехите й.
— Хайде, Бърнис — каза бързо Уорън.
С високо вдигната брадичка тя прекоси тротоара, блъсна остъклените летящи врати и без дори да поглежда към шумната и развълнувана тълпа, която се беше разположила на пейката за чакащи, се приближи до първия бръснар.
— Искам да ми подстрижете косата — късо. Първият бръснар зяпна. Цигарата му падна на пода.
— А!
— Косата ми — подстрижете я!
Без повече уговорки Бърнис се възкачи на стола. Мъжът от съседното място извърна лице към нея — наполовина пяна, наполовина почуда. Един от бръснарите се стресна и съсипа месечното подстригване на дребния Уили Шунмън. Мистър О’Рийли на последния стол изръмжа и изпсува мелодично на старо келтски, когато бръсначът рязна бузата му. Две ваксаджийчета опулиха очи и се спуснаха към краката й. Но Бърнис пет пари не даваше.
Отвън се спря някакъв минувач и се загледа, към него се присъедини една двойка, отнякъде изникнаха пет-шест момчешки нослета и се залепиха на витрината — през летящите врати се промъкнаха откъслечни думи, донесени от летния ветрец:
— Я глей ква дълга коса има тва момиче.
— Отде ти дойде наум? Тва е брадата на една жена и той ще я бръсне.
Но Бърнис нито виждаше, нито чуваше нещо. Единственото й оцеляло сетиво й казваше, че мъжът с бялата престилка вече бе взел единия костен гребен, после извади и другия; че несвикналите му пръсти дърпаха неумело фибите; че косата й, нейната чудесна коса, вече си отиваше, че никога повече нямаше да усети дългата й разкошна тежест, когато се спуснеше в тъмно кестеняво величие по гърба й. В един миг тя почти се беше отказала, но пред погледа й изплува механично следната картина — Марджори, извила устни в иронична усмивчица, като че ли иска да каже: