„Откажи се и слез от стола! Опита се да се надуваш пред мен и аз те предизвиках с твоя номер. Нали виждаш, че за нищо не те бива.“
Бърнис намери последни сили, за да стисне длани под бялата кърпа, а очите й се присвиха по странен начин, което Марджори отбеляза пред някой много след това.
След двайсет минути бръснарят завъртя стола с лице към огледалото и тя трепна при ясния вид на злината, която й бе причинена. Косата й не беше къдрава и сега падаше безжизнено от двете страни на внезапно пребледнялото й лице. Беше адски грозно — тя си знаеше, че ще бъде адски грозно Главното очарование на лицето й се криеше в неговата простота на мадона. Сега вече това липсваше и тя изглеждаше… ужасно посредствено… изобщо не шик, а само смешно; приличаше на момиче от Гринич Вилидж, което си е забравило очилата вкъщи.
Докато ставаше от стола, се опита да се усмихне — не й се удаде. Видя, че две от момичетата се спогледаха; забеляза, че Марджори бе извила устни в лек присмех и че очите на Уорън изведнъж станаха ужасно студени.
— Видяхте ли? — думите й прозвучаха сред неловко мълчание. — Направих го.
— Да, ти… го направи — съгласи се Уорън.
— Харесва ли ви?
Последва едно „Разбира се“, изречено с половин уста на два-три гласа, и още една неловка пауза, след което Марджори бързо се извърна към Уорън със змийски вторачен поглед.
— Имаш ли нещо против да ме закараш до химическото чистене? — попита го тя. — Просто трябва да си взема една рокля преди вечеря, Робърта ще отиде направо вкъщи и може да закара останалите.
Уорън беше вперил разсеян поглед в някаква точка отвън. В един миг очите му се спряха хладно на Бърнис, а след това се извиха към Марджори.
— С удоволствие — каза той бавно.
VI
Бърнис не бе осъзнала напълно жестокия номер, който й бе погоден, до мига, когато, малко преди вечеря, срещна учудения поглед на леля си.
— Но, Бърнис!
— Подстригах се, лельо Джоузефин.
— Но, детето ми!
— Харесва ли ти?
— Но, Бърнис!
— Май те стреснах.
— Не, но какво ще си помисли утре вечер мисис Дейоу? Бърнис, трябваше да изчакаш да мине балът в семейство Дейоу — щом си искала да направиш това, трябваше да почакаш.
— Беше наложително, лельо Джоузефин. Както и да е, какво общо има с това точно мисис Дейоу?
— Но, детето ми — извика мисис Харви, — в доклада си на тема „Грешките на младото поколение“, който прочете на последното заседание на нашия клуб, тя посвети цели петнайсет минути на късите коси. Това е любимият й прицел. А балът е в чест на теб и Марджори!
— Съжалявам.
— О, Бърнис, какво ще каже майка ти? Ще помисли, че аз съм ти позволила да го направиш.
Вечерята беше истинска агония. Беше се опитала да се накъдри набързо с машата и си бе изгорила пръста и голяма част от косата. Виждаше, че леля й е разтревожена и натъжена едновременно, а чичо й непрекъснато повтаряше: „Хм, дявол да го вземе!“ с обиден и малко сърдит глас. Марджори си седеше съвсем мълчаливо, като се прикриваше зад тънка, леко подигравателна усмивчица.
Как да е Бърнис преживя вечерята. Пристигнаха трима младежи; Марджори изчезна с единия от тях, а Бърнис направи отчаян и безуспешен опит да забавлява другите двама — и въздъхна с благодарност, когато в десет и половина тръгна по стълбите за спалнята си. Какъв ден!
Когато се съблече да си ляга, вратата се отвори и влезе Марджори.
— Бърнис — каза тя. — Ужасно съжалявам за бала у Дейоу. Честна дума, съвсем бях забравила за това.
— Няма нищо — отвърна лаконично Бърнис. Тя застана пред огледалото и бавно прокара гребена през късата си коса.
— Утре ще те заведа в центъра — продължи Марджори — и фризьорите ще те нагласят тъй, че ще изглеждаш шик. Не мислех, че ще го направиш. Наистина, страшно съжалявам.
— О, няма нищо.
— Освен това утре е последната ти вечер, тъй че според мен няма чак такова значение.
Бърнис трепна, когато Марджори си спусна косата върху раменете и започна да я сплита бавно на две дълги руси плитки — в кремавия си халат приличаше на нежен портрет на някоя саксонска принцеса. Бърнис гледаше хипнотизирана как плитките растат. Бяха тежки и пищни и се движеха под ловките й пръсти като неспокойни змии — за Бърнис оставаше само този спомен, машата и утрешният ден, изпълнен с погледи. Представи си Дж. Рийс Стодард, който я харесваше, как, след като приеме харвардския си вид, казва на партньорката си, че не е трябвало да дават на Бърнис да гледа толкова много филми; или Дрейкът Дейоу как си разменя погледи с майка си и се държи съзнателно благосклонно с нея. Но до утре мисис Дейоу може и да научи новината и да й прати кратко ледено писмо, с което да я помоли да не присъства, а зад гърба й всички щяха да й се присмиват и да казват, че Марджори я е направила на глупачка и че шансът й да бъде красавица е бил пожертван заради предизвикания от ревност каприз на една егоистка. Изведнъж тя седна пред огледалото и прехапа вътрешната страна на бузата си.