— Харесва ми — с усилие каза тя. — Мисля, че ще ми отива.
Марджори се усмихна.
— Изглеждаш добре. За бога, недей да се тревожиш!
— Няма.
— Лека нощ, Бърнис.
Но когато вратата се затвори, нещо в Бърнис се пречупи. Тя скочи енергично на крака, стисна юмруци, след което безшумно и бързо отиде до леглото си и извади изпод него пътната си чанта. В нея сложи тоалетни принадлежности и една смяна дрехи. След това се зае с куфара и бързо нахвърля вътре бельото и летните дрехи от двете чекмеджета. Работеше спокойно, но с голяма ефективност и след четирийсет и пет минути куфарът бе заключен и окопчан, а тя — облечена в елегантен нов костюм за пътуване, който бе избрала с помощта на Марджори.
Седна пред писалището и написа кратко писмо на мисис Харви, в което й обясни защо си тръгва. Запечата го в плик, адресира го и го остави върху възглавницата си. Погледна часовника си. Влакът тръгваше в един часа, а тя знаеше, че като отиде пеш до хотел „Марбъро“, който се намираше през две пресечки, може лесно да вземе такси.
Изведнъж Бърнис си пое рязко дъх и в погледа й се появи онзи израз, който опитният познавач на характери би могъл смътно да свърже с решителното й изражение, когато седеше на бръснарския стол — един вид негово продължение. За нейното лице това беше нещо ново — и си имаше своите последствия.
Тя се приближи до писалището крадешком, взе нещо оттам, а след това загаси светлината и стоя неподвижно, докато очите й свикнаха с тъмнината. После отвори безшумно вратата на спалнята на Марджори. Чу тихото и равно дишане на спящ човек с необезпокоявана съвест.
Застана до леглото, решителна и спокойна. Движенията й бяха бързи. Наведе се, хвана едната от плитките на Марджори, проследи я до най-близкото място до главата и след това, като я държеше малко отпуснато, за да не усети спящата дърпане, я подхвана с ножицата и я отряза. С отрязаната коса в ръце, тя затаи дъх. Марджори беше промърморила нещо в съня си. Бърнис чевръсто ампутира и другата плитка, постоя един миг, а след това се върна бързо и тихо в стаята си.
Когато слезе долу, тя отвори голямата входна врата, затвори я внимателно зад гърба си и със студеното чувство на щастие и възторг се спусна от верандата в лунната светлина, като размахваше тежкия си куфар така, сякаш бе пазарска чанта. След като вървя бързо една минута, Бърнис забеляза, че в лявата си ръка все още стиска двете руси плитки. Неочаквано се разсмя — трябваше да си запуши устата, за да не се разкиска съвсем. Беше стигнала до дома на Уорън; обзета от някакво внезапно желание, тя остави багажа си на земята, завъртя плитките като въжета и ги запрати на дървената веранда, където те паднаха с глухо тупване. Отново се разсмя, вече без да се въздържа.
— Ха! — кискаше се лудо тя. — Скалпирах егоистката!
После взе багажа си и продължи почти тичешком по залятата от лунна светлина улица.
Зимни мечти
I
Някои от момчетата — прислужници в голфа, бяха ужасно бедни и живееха в къщурки с една-единствена стая и неврастенична крава в предния двор, но бащата на Декстър Грийн бе собственик на втория по големина колониал в Блак Беър — в най-големия, „Хъб“, пазаруваха богаташите от Шери Айланд, — така че Декстър носеше стиковете и топките само за да си докарва джобни пари.
Есенно време, когато дните ставаха хладовити и сиви и дългата зима на Минесота се спускаше като бял капак върху кутия, ските на Декстър се плъзгаха по снега, който скриваше очертанията на игрището за голф. През тези месеци природата го изпълваше с дълбока меланхолия — беше му криво, че игрището е принудено да бездейства, обезпокоявано само от опърпани врабчета през целия дълъг сезон. Беше тъжно и поради факта, че по площадките, които през лятото бяха изпъстрени с разноцветни знаменца, се виждаха само изоставени сандъчета с пясък, наполовина затънали в заледения сняг. Когато пресичаше хълмовете, вятърът духаше отчайващо студен, а ако имаше и слънце, Декстър вървеше, присвил очи срещу силния и неизмерим блясък.