През април зимата свършваше изведнъж. Снегът се спускаше в езерото Блак Беър, без да дочака първите играчи да прогонят зимата с червени и черни топки. Без въодушевление, без преход от дъждовно надмощие, студовете вече ги нямаше.
На Декстър му бе известно, че в този тип северна зима има нещо мрачно, както знаеше, че в есента има нещо величествено. Есента го караше да стиска юмруци, да потръпва и да си повтаря идиотски изречения, да прави бързи и резки движения, сякаш командва въображаема аудитория или армия. Октомври го изпълваше с надежди, които ноември издигаше в някакъв възторжен екстаз, и в това настроение мимолетните бляскави спомени от лятото на Шери Айланд идваха като готов материал в неговата мелница. Той ставаше шампион по голф и побеждаваше мистър Т. А. Хедрик в един възхитителен мач, който изиграваше стотици пъти на игрището на своето въображение, мач, всяка подробност от който бе неуморно променяна — понякога побеждаваше с почти смешна лекота, друг път излизаше най-ненадейно напред с великолепна игра. Освен това слизаше от автомобил марка „Пиърс Ароу“ и също като мистър Мортимър Джоунс влизаше високомерно във фоайето на голф клуба или пък, заобиколен от възхитена тълпа, правеше шоу, като изпълняваше фантастични скокове от трамплина на кулата пред клуба… Сред онези, които го гледаха отворили уста в почуда, бе и мистър Мортимър Джоунс.
Докато един ден стана тъй, че същият този мистър Джоунс — той, а не неговият призрак — дойде при Декстър е насълзени очи и му каза, че бил… най-добрият прислужник в целия клуб, и го попита дали не би се отказал от намерението си да напуска, ако мистър Джоунс му даде повече пари, тъй като всички останали… прислужници му губели по една топка на всяка дупка… най-редовно…
— Не, сър — отвърна решително Декстър, — не желая да работя повече като прислужник. — Помълча малко и додаде: — Вече съм прекалено голям.
— Не си на повече от четиринайсет. Защо, по дяволите, реши точно тази сутрин, че искаш да напускаш? Беше обещал, че следващата седмица ще дойдеш с мен на щатския турнир.
— Реших, че съм прекалено голям.
Декстър върна значката си на прислужник „Първи клас“, взе си полагащите му се пари от отговорника на прислужниците и се върна пеш в Блак Беър.
— Най-добрият… прислужник, който съм виждал — извика мистър Мортимър Джоунс, докато си пиеше питието същия следобед. — Никога не е губил топка! С желание! Интелигентен! Кротък! Честен! Благодарен!
Момичето, което бе причинило това, беше единайсетгодишно — красиво — грозно като всички малки момичета, на които им е съдено след няколко години да станат неописуемо красиви и да донесат неизброими нещастия на много мъже. Искрата обаче се забелязваше отсега. Имаше нещо безбожно в начина, по който извиваше краищата на устните си надолу, когато се усмихваше и в — Боже, опази! — почти страстните й очи. У такива жени жизнеността се пробужда рано. В момента тя личеше съвсем ясно, светеше като сияние през тънката й фигурка.
Беше дошла нетърпеливо на игрището за голф в девет часа заедно с гувернантката си, облечена в бял лен и с пет нови стика за голф, които придружителката й носеше в торба от бял брезент. Когато Декстър я съзря за първи път, тя стоеше до къщичката на прислужниците; чувстваше се доста неловко, но се опитваше да го прикрие, като водеше явно необичаен разговор с гувернантката си, украсяван с изумителни и неуместни гримаси.
— Какъв хубав ден, Хилда — чу я той да казва.
Тя отпусна краищата на устните си, усмихна се и се огледа крадешком, при което очите й се спряха мимоходом ма него. След това отново се обърна към гувернантката:
— Струва ми се, че тази сутрин няма много хора, а?
Отново същата усмивка — лъчезарна, явно изкуствена, убеждаваща.
— Не ми е ясно сега какво трябва да правим — каза гувернантката, като гледаше неопределено в пространството.
— А, няма нищо. Аз ще се оправя.
Декстър стоеше неподвижен с леко отворена уста. Знаеше, че ако направи една крачка напред, втренчения му поглед ще срещне нейния, ще попадне в полезрението й, а ако отстъпи назад, няма да може да вижда добре лицето й. За един миг сякаш забрави колко е малка. После си спомни, че миналата година я беше виждал няколко пъти — тогава гащичките й се подаваха изпод роклята.