Когато влезе в съдружието, пералнята бе малка, но Декстър се специализира, като изучи начините, по които англичаните перяха вълнените си чорапи за голф така, че да не се свиват, и още същата година вече обслужваше всички клиенти, които носеха голфове. Мъжете държаха вълнените им панталони и пуловери да се дават в неговата пералня така, както бяха държали да имат прислужник, който да им намира топките. Малко по-късно започна да приема и бельото на съпругите им и вече поддържаше пет клона в различни части на града. Преди да бе навършил двайсет и седем години, Декстър притежаваше най-голямата мрежа от перални в тази част на страната. И точно в този момент продаде всичко и замина за Ню Йорк. Но периодът от живота му, който ни интересува, ни връща към дните, когато направи първия си голям удар.
Когато навърши двайсет и три години, мистър Харт — един от побелелите мъже, които обичаха да казват „Това се казва момче“ — му даде покана да гостува в голф клуба на Шери Айланд една събота и неделя. И тъй, един ден той се разписа в регистъра на клуба и още същия следобед игра в четворка с мистър Харт, мистър Сандуд и мистър Т. А. Хедрик. Не счете за необходимо да споменава, че някога е носил торбата със стиковете на мистър Харт на същото това игрище и че със завързани очи може да намери всяка трапчинка или улейче по него, но се улови, че наблюдава четиримата прислужници, които ги следваха, като се опитваше да забележи някакъв поглед или жест, които да му напомнят за него самия и да намалят пропастта, лежаща между настоящето и миналото.
Денят бе странен за него, накъсан рязко от мимолетни, познати впечатления. В един миг се чувстваше като нарушител, а в следващия биваше поразен от огромното превъзходство, което изпитваше спрямо мистър Т. А. Хедрик; последният се оказа досаден и даже вече не беше добър играч.
След това, заради мистър Харт, който си изгуби една топка някъде около петнайсетия чим, се случи нещо много важно. Докато претърсваха твърдата трева в неравната част на игрището, зад едно хълмче откъм гърба им се чу ясно провикване: „Хвърлям!“ И в мига, в който и четиримата се обърнаха рязко кръгом, една нова-новеничка топка профуча над хълмчето и удари мистър Т. А. Хедрик в корема.
— По дяволите! — извика той. — Някои от тези шантави жени не трябва да ги пускат на игрището. Започва да става непоносимо.
Над хълма се показа една глава и едновременно с това се чу глас:
— Имате ли нещо против да минем през игрището?
— Вие ме ударихте в корема! — заяви мистър Хедрик разярен.
— Така ли? — Момичето се приближи до групата мъже. — Съжалявам. Аз извиках „Хвърлям!“
Тя обходи небрежно с поглед всеки един от тях, след което заоглежда игрището за топката си.
— На някоя издатина ли налетях?
Невъзможно бе да се определи дали въпросът й е остроумен или злобен. Само след миг обаче тя разсея всички съмнения, защото, когато партньорката й се зададе иззад хълма, тя й извика весело:
— Ето ме! Щях да изляза на игрището, само че улучих нещо.
Когато зае стойка за лек удар със стика, Декстър се вгледа по-внимателно в нея. Беше облечена в синя памучна рокля, обшита с бяло около шията и раменете, което подчертаваше тена й. Онова впечатление за прекаленост, за слабост, което на единайсетгодишна възраст правеше страстните й очи и извитата надолу уста някак абсурдни, вече го нямаше. Тя беше поразително красива. Розовината по страните й бе концентрирана като на картина — не беше „руменина“, а по-скоро някаква променяща се трескава топлина, така завоалирана, сякаш всеки миг можеше да се стопи и да изчезне. Тази нейна розовина и подвижната й уста непрекъснато създаваха впечатление за движение, за бурен живот, за страстна жизненост, което само донякъде се уравновесяваше от тъжното великолепие на очите й.
Тя замахна нетърпеливо и вяло със стика и запрати топката в една пясъчна ямка в другия край на игрището. После се усмихна бързо и неискрено, каза едно небрежно „благодаря“ и се запъти след нея.
— Ах, тази Джуди Джоунс! — обади се мистър Хедрик при следващия чим, докато я чакаха няколко секунди — да хвърли за пореден път топката си. — Трябва да я хванат и да я пердашат като малко момиченце в продължение на шест месеца, а после да я омъжат за някой старомоден кавалерийски капитан.
— Боже мой, толкова е хубава! — каза мистър Сандуд, който неотдавна бе навършил трийсет.
— Хубава! — извика презрително мистър Хедрик, — винаги има такъв вид, сякаш иска да я целунат! Оглежда всички телета в града с тоя свой кравешки поглед!