И какво? Сега мисля следното: естественото състояние на усещащия зрял човек е овладяното нещастие. Мисля още, че у зрелия човек желанието да бъде с по-съвършена сърцевина от вашата, този „вечен стремеж“ (както се изразяват онези, които си печелят хляба с подобни изявления), само увеличава нещастието в края — края на нашата младост и надежда. В миналото моето щастие стигаше до такъв екстаз, че не бях в състояние да го споделя дори с най-скъпия за мен човек, а се налагаше да го разпилявам из тихи улици и пътеки и само нищожна част от него се процеждаше до някой ред в книгите ми — и си мисля, че моето щастие или дарбата ми за самозаблуда, или, наречете го както искате, беше нещо изключително. Не беше нещо естествено, а противоестествено — противоестествено като епохата на Бума; а изживяното от мен през последните години съответства на вълната от отчаяние, която заля нацията след края на епохата на Бума.
Аз ще съумея да живея с тази нова свобода, въпреки че минаха няколко месеца, докато се уверя в това. И също както насмешливият стоицизъм, благодарение на който американският негър издържа непоносимите условия на своя живот, му струваше изгубване на съзнанието за истина — така и в моя случай аз си плащам цената. На мен повече не ми е симпатичен пощальонът, нито бакалинът, нито издателят, нито мъжът на братовчедка ми, който от своя страна също ще ме намрази, и табелката Cave Canem115 непрекъснато е окачена на вратата ми. Аз ще се постарая все пак да бъда примерно куче и ако ми хвърлите кокал с достатъчно месо по него, може дори да ви близна ръката.
Ранният успех
Октомври 1937
Този месец се навършват седемнайсет години, откак напуснах работата си или, ако предпочитате, откак се оттеглих от бизнеса. Стига толкова — нека рекламната кантора на градската железница се оправя сама. Оттеглих се, натрупал не печалби, а пасиви от дългове, отчаяние и разтрогнат годеж, и се замъкнах у дома в Сейнт Пол, за да „завърша романа“.
Романът, започнат в лагера за новобранци към края на войната, беше моят таен коз. Бях го оставил настрани, когато си намерих работа в Ню Йорк, но една цяла самотна пролет го осезавах непрестанно в себе си, така както осезавах мукавените подметки на обувките, които носех. Беше като приказката за лисицата, която спипала кокошката, полакомила се за зърното. Ако напуснех работа, за да довърша романа си, губех момичето.
Така продължих да се мъча с една омразна за мен работа и цялата самоувереност, с която се бях запасил в Принстън и по време на високомерната си кариера на най-некадърния армейски адютант, постепенно съвсем се стопи. Изгубен и забравен, бързо изчезвах от разни места — от заложната къща, където оставих военния си бинокъл, от обществото на охолни приятели, които срещах случайно, облечен в костюма си отпреди войната, от ресторанти, след като оставех и последния си цент за бакшиш, от бодро оживени кантори, където пазеха вакантните места за свои момчета, завръщащи се от войната.
Дори приемането за печат на първия ми разказ не се оказа особено вълнуващо. С Дъч Маунт седяхме бюро срещу бюро в отдела за рекламни плакати по железницата и една и съща поща донесе съобщения на двама ни, че разказите ни са одобрени в едно и също списание — стария „Смарт Сет“116.
— Моят чек е за трийсет — а твоят?
— За трийсет и пет.
Истинското разочарование обаче беше в друго — бях написал този разказ като студент, две години по-рано, а цяла дузина нови разкази не бяха удостоени дори с писмен отказ. Изводът беше, че на двайсет и две се спусках по надолнището. Похарчих трийсетте долара за ветрило от пурпурно червени пера за момичето от Алабама.
116
„Смарт Сет“ — реномирано литературно списание, издавано в САЩ през 10-те и началото на 20-те години на XX век.