Мистър Хедрик едва ли имаше предвид майчинския инстинкт.
— Би могла да играе доста добре, стига да иска — каза мистър Сандуд.
— Няма форма — сериозно отбеляза мистър Хедрик.
— Но има хубава фигура — отвърна му мистър Сандуд.
— Ти по-добре благодари на бога, че няма по-силен удар — додаде мистър Харт, като смигна на Декстър.
По-късно следобед слънцето се скри в пъстроцветен водовъртеж от сини и алени цветове и остави характерната за Запада суха шумоляща нощ. Декстър стоеше на верандата на голф клуба и съзерцаваше спокойното плискане на водата от слабия ветрец, като сребърна меласа под пълната луна. После луната сложи пръст на устните си и езерото се превърна в гладък басейн, светъл и тих. Декстър си сложи банския костюм и заплува към най-отдалечения сал, където се излегна мокър върху брезента на трамплина.
Една риба се преметна, проблесна звезда, а около езерото потрепваха светлинки. От другата страна, откъм някакво тъмно полуостровче, се чуваше пиано; свиреше песните от миналото лято и от предишните лета — песни от „Чин-чин“, „Граф Люксембургски“ и „Шоколаденият войник“ — и тъй като звукът от пиано, носещ се над водно пространство, винаги изглеждаше прекрасен за Декстър, той лежеше съвсем неподвижен и слушаше.
Веселата мелодия, която се чуваше в момента, бе от времето, когато Декстър учеше във втори курс на колежа. Бяха я свирили на един от университетските балове, когато не можеше да си позволи лукса да ги посещава и тогава бе стоял отвън до гимнастическия салон и бе слушал. Мелодията предизвика у него някакво възторжено чувство и изпълнен с това чувство, той се замисли върху нещата, които ставаха с него сега. Намираше се в състояние на истинско доволство; усещаше, че най-сетне и той е влязъл във великолепно съзвучие с живота и че всичко около него излъчва светлина и очарование, които може би никога повече няма да изпита.
Неочаквано един плосък и светъл продълговат предмет се откъсна от мрака на острова, като издаваше вибриращия звук на препускаща моторница.
От разрязаната водна повърхност зад нея се извиха две бели вълни и в почти същия миг лодката вече бе при него, удавяйки горещите звуци на пианото в шума от плискаща се вода. Декстър се надигна на лакти и забеляза някаква фигура на кормилото и две тъмни очи, които го гледаха през увеличаващото се водно пространство — след това лодката отмина и започна да се върти безцелно в огромен кръг, очертан от водна пяна в средата на езерото. Един от ексцентричните кръгове се отклони и се насочи обратно към сала.
— Кой сте вие? — извика тя и загаси мотора. В момента се намираше толкова близо до него, че той забеляза банския й костюм, който определено наподобяваше розово детско гащеризонче.
Носът на лодката се удари в сала и тъй като той се килна на една страна, Декстър се търкулна към нея. Разпознаха се с различна степен на интерес.
— Не сте ли един от мъжете, в чието игрище влязохме днес следобед? — попита го тя.
Да, беше един от тях.
— Ами можете ли да карате моторна лодка? Защото, ако можете, ще ви помоля да покарате тази, а аз да се повозя на сърфа зад нея. Казвам се Джуди Джоунс — тя го удостои с едно абсурдно ухилване или по-скоро опит за ухилване, тъй като колкото и да си кривеше устата, това, което се получаваше, не бе гротескно, а направо красиво — и живея в къщата ей там, на острова; там ме чака един мъж. Когато спря колата си пред нашата врата, аз тръгнах с лодката от пристана, защото той казва, че съм била неговият идеал.
Една риба се преметна, проблесна звезда, а около езерото потрепваха светлинки. Декстър седна до Джуди Джоунс, докато му обясняваше как се управлява лодката й. После тя скочи във водата и заплува с мощен кроул към сърфа. Човек можеше да я гледа без напрежение, както се гледа вейка, която се люлее на вятъра, или летяща чайка. Ръцете й, загорели като шоколад, загребваха мощно вълните — с цвят на матова платина — първо се появяваха лактите, след което изхвърляше горната им част заедно с ритмична водна струя, после изпъваше тяло напред и се гмуркаше, като прокарваше пътека пред себе си.
— Карайте бързо — извика тя, — колкото се може по-бързо.
Той придвижи послушно лоста напред и носът се обля в бяла пяна. Когато се обърна отново назад, момичето стоеше изправено върху сърфа с широко разперени ръце и вдигнато към луната лице.