— Ужасно студено е — извика тя. — Как ви е името?
Каза й.
— Защо не дойдете утре на вечеря?
Сърцето му се преобърна като маховика на лодката и за втори път нейната случайна прищявка промени посоката на живота му.
III
На следващата вечер, докато я чакаше да слезе по стълбите, Декстър изпълни във въображението си уютната и прохладна лятна гостна и остъклената веранда пред нея с мъжете, които бяха обичали Джуди Джоунс в миналото. Той знаеше какъв тип хора са били — като младежите, които по времето, когато постъпи в колежа, идваха от прочутите първоначални училища с елегантни дрехи и силно загорели след летата, прекарани в почивка и спорт. Беше разбрал, че в известна степен е по-добър от тях. Бе по-нов и по-силен. Въпреки всичко, признавайки си, че иска децата му да бъдат като тях, Декстър се съгласяваше, че самият той не е нищо друго, а грубият и здрав материал, от който винаги са излизали такива хора.
Когато и за него настъпи моментът да носи хубави дрехи, той знаеше кои са най-добрите моделиери в Америка и именно те бяха ушили костюма, който бе облякъл тази вечер. Беше усвоил сдържаността в облеклото, характерна за неговия университет, която го отличаваше от останалите. Декстър съзнаваше какво значение има за него тази маниерност и я бе възприел; беше разбрал, че за да бъдеш небрежен в облеклото и маниерите, е необходима много повече самоувереност, отколкото, ако искаш да бъдеш стриктен. Небрежността беше за децата му. Моминското име на майка му беше Кримслих. Тя бе селско чедо от Бохемия и до края на живота си бе говорила завален английски. Синът й трябваше да се придържа към общоприетите норми.
Малко след седем часа Джуди Джоунс слезе по стълбите. Беше със следобедна рокля от синя коприна и в началото той се разочарова, че не бе облякла нещо по-официално. Разочарованието му се засили, когато след кратък поздрав тя отиде до една от вратите към кухнята и като я отвори, извика:
— Можеш да сервираш вечерята, Марта.
Беше очаквал, че вечерята ще обяви икономът и че преди това ще има коктейл. После, когато двамата седнаха на едно канапе и се обърнаха с лице един към друг, той остави тези свои мисли на заден план.
— Баща ми и майка ми ги няма — каза замислено тя.
Той си спомни последния път, когато бе видял баща й, и се зарадва, че родителите й ги нямаше тази вечер — можеше да се чудят кой е. Бе роден в Кийбъл, село в щата Минесота, което се намираше петдесет мили на север, и винаги казваше, че е оттам, а не от Блак Беър. Нямаше нищо лошо да произхождаш от някое провинциално градче, стига да не бе така неудобно близко и да не го засенчваха модерните езерни курорти.
Говориха за неговия университет, който тя бе посещавала често през последните две години, и за близкия голям град, от който идваха постоянните гости на Шери Айланд и където на следващия ден Декстър щеше да се завърне при своите преуспяващи перални.
По време на вечерята тя изпадна в меланхолична депресия, което го накара да се почувства неловко. Какъвто и укор да произнесеше с гърления си глас, той се тревожеше. На каквото и да се усмихнеше — на него, на някое пилешко дробче, на нищо, — той се страхуваше, че усмивката й не идва от радост, нито дори от забавление. Когато алените ъгълчета на устните й се извиваха надолу, това бе по-скоро покана за целувка, отколкото усмивка.
После, след вечерята, тя го изведе на тъмната веранда и умишлено промени настроението.
— Ще имате ли нещо против, ако си поплача малко? — попита го тя.
— Боя се, че ви отегчавам — отвърна бързо той.
— Не, вие ми харесвате. Но днес имах ужасен ден. Обичах един човек, а днес следобед — като гръм от ясно небе — той ми каза, че бил беден като църковна мишка. Преди не беше и намеквал дори за подобно нещо. Ужасно материалистично ли ви звучи?
— Може би се е страхувал да ви го каже.
— Да предположим, че е така — отвърна тя. — Но просто не е започнал както трябва. Разбирате ли, ако го мислех за беден… ами че аз съм била влюбена в много бедни мъже и съм имала твърдото намерение да се омъжа за тях. Но в случая не мислех по този начин за него и интересът ми към него не беше достатъчно силен, за да преживея шока. Все едно някое момиче да съобщи спокойно на годеника си, че е вдовица. Той може и да няма нищо против вдовиците, но… Хайде да започнем както трябва — прекъсна изведнъж речта си тя. — Кой сте вие всъщност?
В първия момент Декстър се поколеба. След това съобщи: