Независимо от слабостите „Красиви и прокълнати“ е книга, написана от романист, който вече добре владее изкуството на композицията. Забелязват се тънки психологически наблюдения и остроумна характеристика на героите.
Неслучайно в изказването си пред Парижката конференция на писателите в защита на културата, състояла се през 1938 г., Теодор Драйзър споменава книгата на Фицджералд като пример за отдалечаването на „американския роман от традиционното описание на светския живот, за обръщането му към човешкото съществувание в условията на псевдодемокрацията“. И Драйзър, най-уважаваният от Фицджералд съвременен американски писател, поставя „Красиви и прокълнати“ до „Главната улица“ на Синклер Луис.
През май на 1921 г. Фицджералд и Зелда предприемат първото си пътуване до Европа. В Лондон те се запознават и са поканени на вечеря от мастития Джон Голзуърди. Срещат се с лейди Спенсър Чърчил и сина й Уинстън, който според мълвата бил очарован от едночасовия си разговор със Зелда. Осмеляват се да посетят свърталищата на подземния свят. Онези тъмни бордеи край Темза, където по това време няма нито таксита, нито полиция.
В Париж, Рим, Венеция и Флоренция те са просто туристи, уморени и отегчени от музеите и старините.
При завръщането си в Щатите Скот пише на своя приятел Едмънд Уилсън: „Проклет да е европейският континент. Той предизвиква само антикварен интерес… Ти беше казал, може би на шега, че Ню Йорк е столицата на културата, но след двайсет и пет години той ще стане също като Лондон. Културата следва парите и никакви естетски изящества няма да й попречат да смени престола си (Господи, каква метафора!). При следващото поколение ние ще бъдем римляните, каквито сега са англичаните.“
В семейството се появява нов член, дъщеря им Патриша. Но още от малка тя получава прякора Скоти. Бащата до края на живота си, при всички трудности и нещастия, ще храни най-топли чувства към единственото си дете. Ще бъде неин наставник, ще поощрява литературните й опити, ще препоръчва да посети с група студенти Съветския съюз.
Въпреки предсказанията си в писмото до Уилсън културната столица на Запада за дълго време си остава Париж. И той предизвиква не само „антикварен интерес“. Там се зараждат и процъфтяват някои от най-ярките модерни и модни течения и школи. В Париж са и техните англо-американски представители. Езра Паунд вече е преплувал плитките води на „имажизма“ в поезията и сега се занимава с разчитане на китайските йероглифи. Скоро интересите му ще се прехвърлят върху икономиката и той ще се пресели в Италия, за да стане глашатай на фашистките идеи на Мусолини. Томас Елиът е написал вече поемата си „Пустата земя“ и се готви да влезе в лоното на католицизма. В салона на Гъртруд Стайн човек може да се срещне не само с видни литератори, но и с художници като Пикасо, Матис и Брак. Полуслепият Джеймс Джойс все още не може да намери издател на своя отдавна превърнал се в легенда роман „Одисей“. В книгата си „Завръщането на изгнаника“ критикът Малкълм Каули описва как изглежда отблизо този динозавър на модерната литература: „Джойс прие да го интервюирам и аз отидох в хотела му. Той ме чакаше в стаята с кисел и посърнал вид като червено плюшената мебел в здрача зад затворените щори. Видях висок, мършав човек с много високо чело и тъмни очила; тънките му устни и бръчките в ъглите на очите издаваха такова видимо страдание, че аз забравих предварително подготвените въпроси. «Бих ли могъл да ви услужа с нещо, мистър Джойс?» Да, имаше с какво: трябваха му пощенски марки. И аз с облекчение излязох на улицата да му купя необходимите марки. Вървях и си мислех: ето, той е достигнал гениалност, но в тази гениалност има нещо толкова студено, като допира на неговите дълги, гладки, ледени и мраморно-влажни пръсти.“
В различна стенен, поклонници на тези крупни фигури са група млади и талантливи американски писатели: Ърнест Хемингуей, Джон Дос Пасос, Арчибалд Маклийш, Харт Крейн и др. Към тях скоро се присъединява и Скот Фицджералд. Всички те, а кръгът може и да се разшири, са известни под наименованието „изгубено поколение“. Определение, което Хемингуей ще използва като мото на първия си роман „И изгрява слънце (Фиеста)“.