Парижкото си кръщение Фицджералд вероятно получава в салона на Гъртруд Стайн. Меценатката вече е чела „Отсам рая“ и е на мнение, че с романа си младият автор „наистина създава за публиката едно ново поколение“. Предрича, че неговите книги ще се четат и тогава, когато много от добре познатите съвременни писатели отдавна ще са забравени. Сравнява литературата на ерата на джаза с епохата на Такъри, отразена в „Панаир на суетата“. Гостът е респектиран от похвалните оценки на Стайн, още повече, че зад гърба му виси нейният портрет, нарисуван от самия Пикасо.
Много по-интересна е друга една среща на Фицджералд. През пролетта на 1925 г. в парижкия „Динго Бар“ той се запознава с Ърнест Хемингуей. Там започва тъжната история на дългото им и мъчително приятелство. „Хемингуей е опасен приятел“, предупреждава един техен съвременник и ако съдим по написаното в „Безкраен празник“, това се оказва напълно вярно. Двамата младежи веднага се сдружават, макар че освен по общия си произход (и двамата са родени в Средния запад) и по това, че са писатели, те почти по нищо друго не си приличат. Скот очевидно се възхищава от предаността, с която Хемингуей се отнася към творчеството си, от привидната му външна простота и душевна сложност, от любовта му към приключенията и спортните занимания. С една дума, вълнува го познатият хемингуевски чар. Прави му удоволствие да играе ролята на покровител и наставник. Препоръчва на „Скрибнърс“ да издадат първата му книга с разкази „В наше време“. Чете ръкописа на романа „И изгрява слънце“ и предлага да отпадне първата глава. Обвинява автора в многословност, лековата ирония и тромавост в някои пасажи. Хемингуей се вслушва в справедливите бележки, но по-късно ще напише в „Безкраен празник“, че Скот няма нищо общо с поправките. Същото се повтаря и с романа „Сбогом на оръжията“. Едва ли е било нужно Хемингуей да отрече редакторската помощ на Скот, тъй като направените препоръки се пазят в архива му. Хемингуей не си е дал труда да унищожи доказателствата.
Отначало в отношенията им има нежност — често се срещат, споделят замислите си, пишат си шеговити писма, имат общи познати. Но още тогава Хемингуей се плаши от очевидните слабости на Фицджералд. Навикът му да приспособява сериозната проза към изискванията на пошлите издания. Нали „Сатърди Ивнинг Поуст“ плаща вече по 4000 долара за всеки негов разказ. Предупреждава го, че това е проституиране с изкуството, че писателят трябва да пише по най-добрия възможен начин, за да не разруши таланта си. Безпокои го неговото пиянство, малките количества алкохол, от които изпада в пълно вцепенение. Но според него най-голямото нещастие на Скот е, че е оставил Зелда да командва живота му и накрая да го „унищожи“. Хемингуей твърди, че веднага е усетил лудостта на Зелда и това, че тя го ревнува от работата му и се наслаждава на слабостта му към пиенето. Между двамата автори се появява неприязън и във връзка с литературните им успехи. Скот се дразни от едно метафорично сравнение на Гъртруд Стайн, направено в тяхно присъствие. Тя казва, че „пламъците“ на двамата съвсем не си приличат. Фицджералд е убеден, че Стайн смята неговия пламък за по-второстепенен, и пише на Ърнест писмо, в което се оплаква от направената констатация. В отговора си Хемингуей го успокоява, че знатната дама е имала предвид тъкмо обратното. Казва, че подобни сравнения са глупост и че между сериозни писатели не може да има съперничество.
Но съперничество има и Фицджералд е особено огорчен, че издателство „Скрибнърс“ предпочита произведенията на препоръчания от него Хемингуей. Може би ръководен от подобни чувства, Фицджералд пише на своя поохладнял приятел, че „Зелените хълмове на Африка“ е неговата най-слаба книга. Хемингуей саркастично отговаря, че от писмото на Скот е разбрал, че той все още не знае кога една книга е добра и какво я прави лоша. Кани го да дойде в Кий Уест и заедно да отидат в Куба за следващата революция. Това ще е добър сюжет за роман и „ако наистина си потиснат, направи си добра застраховка и аз ще се погрижа да те убият… Ще напиша чудесно надгробно слово, от което Малкълм Каули ще използува най-хубавите пасажи за «Ню Рипъблик». Черния ти дроб ще подарим на Принстънския музей, сърцето на хотел «Плаза». Единия ти бял дроб ще дадем на Макс Пъркинс, другия на Джордж Лоримър… Ще поканим Маклийш да напише една мистична поема, която ще се прочете в католическото училище, в което си учил“. Писмото е добър образец на черния хумор.