— Тя наистина трябва да се махне от него — подхвана отново Катрин, обръщайки се към мен. — Живеят над този гараж от единайсет години. И преди Том никога не е имала приятел.
Бутилката уиски — вече втора — сега минаваше от ръка на ръка. Не пиеше само Катрин, която „се чувстваше добре и без абсолютно нищо“. Том позвъни за портиера и го изпрати за някакви много известни сандвичи, които сами по себе си представлявали цяла вечеря. Искаше ми се да изляза и да тръгна на изток към парка в мекия здрач, но всеки път, когато се опитвах да стана, се забърквах в някакъв бурен, остър спор, който ме дръпваше назад, като с въжета, на стола. И все пак горе над града нашата редица жълти прозорци трябва да е допринесла своя дял човешка интимност за случайния наблюдател в притъмняващите улици и аз мислено го видях как гледа нагоре и се чуди. Бях вътре и вън, едновременно очарован и отблъскван от неизчерпаемото разнообразие на живота.
Мъртъл претегли стола си близо до моя и изведнъж топлият й дъх изля върху мен историята на първата й среща с Том:
— Това стана, докато седяхме на двете малки седалки с лице едно към друго, които са винаги последните свободни места във влака. Аз отивах в Ню Йорк да видя сестра си и да прекарам там нощта. Той носеше официален костюм и лачени обувки и аз не можех да откъсна очи от него; всеки път, когато ме поглеждаше, трябваше да се преструвам, че разглеждам рекламите над главата му. Когато влязохме в гарата, той беше до мен, а нагръдникът на бялата му колосана риза се допираше плътно до ръката ми, затова му казах, че ще повикам полицай, но той знаеше, че лъжа. Бях толкова възбудена, че когато влязох с него в едно такси, просто не разбрах, че това не е метрото. Едничкото нещо, което постоянно се въртеше в главата ми, беше: „Няма да живееш вечно; няма да живееш вечно.“
Тя се обърна към мисис Маккий и стаята прокънтя от изкуствения й смях.
— Мила — извика тя, — ще ти дам тази рокля веднага щом я захвърля. Трябва утре да си купя друга. Ще направя списък на всички неща, които са ми необходими. Масаж, ондулация и нашийник за кучето, и една от онези сладки пепелнички с пружинка, и венец с черна копринена панделка за маминия гроб, който да трае цяло лято. Необходимо е да приготвя списък, за да не забравя какво трябва да направя.
Часът беше девет — почти веднага след това погледнах часовника си и видях, че е десет. Мистър Маккий спеше на един стол със свити на скута юмруци, като снимка на човек на действието. Извадих носната си кърпичка в изтрих от бузата му петното засъхнала сапунена пяна, което ме беше дразнило цяла вечер.
Малкото куче седеше на масата, гледайки със слепи очи през дима, и от време на време тихо изскимтяваше.
Хора изчезваха, отново се появяваха, правеха планове да отидат другаде, а после се изгубваха едни други и се намираха на няколко крачки. По едно време към полунощ Том Бюканан и мисис Уилсън стояха изправена един срещу друг, разисквайки възбудено дали тя има право да споменава името на Дейзи.
— Дейзи! Дейзи! Дейзи! — крещеше мисис Уилсън. — Ща го казвам, когато си искам! Дейзи! Дей…
Като направи кратко, ловко движение, Том Бюканан разби носа й с разтворена длан.
После по пода на банята имаше кървави кърпи, каращи се женски гласове, и високо над бъркотията един дълъг съкрушен вой от болка. Маккий се събуди от дрямката и тръгна замаяно към вратата. Когато мина половината път, той се извърна и впери поглед в зрелището — жена му и Катрин се караха и утешаваха, спъвайки се тук-таме сред отрупаните мебели и разхвърляни превързочни материали, а от потъналата в отчаяние фигура течеше изобилно кръв и тя се мъчеше да постеле един брой „Нюйоркски клюки“ върху тапицерията със сцени от Версай. После Маккий се обърна и излезе от стаята. Като си взех шапката от полилея, аз го последвах.
— Елате някога на обяд — предложи той, докато асансьорът ни носеше с пъшкане надолу.
— Къде?
— Където и да е.
— Махнете си ръцете от лоста — сопна се обслужващият асансьора.
— Извинете — каза с достойнство Маккий, — не забелязах, че го докосвам.
— Добре — съгласих се аз, — с удоволствие.
…Стоях край леглото му, а той седеше между чаршафите, по долни дрехи, с голям албум в ръце.