Заслепено от блясъка на фаровете и объркано от непрестанния вой на клаксоните, привидението се спря, олюля се за миг и тогава забеляза човека с връхната дреха.
— Какво е станало? — запита спокойно той. — Бензинът ли се е свършил?
— Погледни!
Половин дузина пръсти сочеха към ампутиралото колело. Той се взря за миг в него, после погледна нагоре сякаш подозираше, че е паднало от небето.
— Изскочило е — обясни някой.
Той кимна.
— Отначало не забелязах, че сме спрели.
Мълчание. Сетне, като пое продължително въздух и разкърши рамене, той запита решително:
— Бихте ли ми казали къде има бензиностанция?
Най-малко десетина души, някои в малко по-добро състояние от неговото, му обясниха, че колелото и колата вече не са съединени с никаква физическа връзка.
— Дайте да я избутаме — предложи той след малко. — Да я изкараме на пътя.
— Но колелото е изскочило!
Той се поколеба.
— Няма да има вреда, ако опитаме — каза.
Воят на клаксоните беше стигнал до кресчендо и аз си тръгнах, като прекосих моравата за към дома. По едно време погледнах назад. Нощта беше прекрасна; лунният кръг светеше над къщата на Гетсби, ням и безразличен към смеха и глъчката във все още осветената градина. Някаква внезапна празнота се излъчваше от прозорците и големите врати, като обвиваше в пълна самота фигурата на домакина, който стоеше на верандата и махаше официално с ръка за сбогом.
Като препрочитам написаното досега, виждам как съм създал впечатление, че събитията, станали през трите вечери, отделени една от друга с по няколко седмици, са били единственото нещо, което ме е било погълнало. Тъкмо обратното, те бяха случайни събития в едно изпълнено с преживелици лято и до определен, много по-късен, момент запълваха съзнанието ми безкрайно по-малко от личните ми работи.
По-голяма част от времето работех. Рано сутрин слънцето открояваше сянката ми на запад, докато бързах надолу по белите, изсечени като пропасти улици на Ню Корк към „Пробити Тръст“. Познавах другите чиновници и млади търговци на ценни книжа по име и обядвах с тях в тъмни, препълнени ресторанти свински наденички, картофено пюре и кафе. Имах дори кратко увлечение по една девойка, която живееше в Джързи Сити и работеше в счетоводния отдел, но брат й започна да ми хвърля заканителни погледи, така че, когато тя замина в отпуска през юли, оставих историята да приключи тихомълком.
Обикновено вечерях в Йейлския клуб — по една или друга причина това беше най-мрачното събитие в деня ми, а сетне се качвах в библиотеката, където в продължение на един час прилежно изучавах влоговете и застраховките. В клуба имаше обикновено няколко по-шумни посетители, но те никога не идваха в библиотеката, така че там се работеше спокойно. След това, ако нощта беше приятна, аз се разхождах по Медисън Авеню покрай стария хотел „Мъри Хил“ и по Трийсет и трета улица към Пенсилванската гара.
Започнах да обиквам Ню Йорк, жизнената му авантюристична атмосфера нощем и удоволствието, което изпитват неспокойните очи при гледката на непрекъснатите върволици от мъже, жени и автомобили. Обичах да са разхождам нагоре по Пето Авеню, да си избирам от тълпата красиви жени и да си представям как след малко ще навляза в техния живот и никой никога няма да узнае и да ме укори. Понякога във въображението си аз ги следвах до апартаментите им на ъглите на тайнствени улици, те се извръщаха и ми отговаряха с усмивка, преди да изчезнат през вратата в топлия мрак. В омагьосания здрач на големия град понякога изпитвах гнетяща самота, а я долавях и у други — бедни млади чиновници, които се помайваха пред витрините, чакайки да дойде време за самотната вечеря в ресторанта, млади чиновници в полумрака прахосваха най-скъпите мигове на нощта и живота.
В осем часа, когато върволици таксита плъзваха по тъмните улици, наредени по пет едно зад друго към квартала на театрите, отново усещах как сърцето ми се свива. Неясни фигури се свеждаха една към друга в чакащите таксита, гласове пееха, носеше се смях от нечути шеги и запалените цигари правеха вътре неразбираеми кръгове. Като си въобразявах, че и аз бързам към някакво веселие и споделям интимното им вълнение, пожелавах им всичко хубаво.
За известно време изгубих следите на Джордън Бейкър, а сетне, по средата на лятото, отново я намерих. Отначало се ласкаех да ходя на различни места с нея, понеже тя беше шампионка по голф и всички знаеха името й. После това се превърна в нещо повече. Всъщност не бях влюбен в нея, обаче изпитвах някакво нежно любопитство. Отегченото високомерно лице, което тя обръщаше към света, прикриващо нещо — в края на краищата повечето пози прикриват нещо, макар и не в самото начало, — и един ден открих какво беше то. Веднъж, когато отидохме заедно при приятели в Уоруик, тя остави една взета назаем кола на дъжда със свален гюрук, а сетне излъга за това. Тогава изведнъж си спомних историята за нея, която ми бе убягнала онази вечер у Дейзи. На първото й голямо състезание по голф беше избухнал спор, който почти стигна до вестниците — някой беше подхвърлил, че тя преместила топката си от една крайно неудобна позиция в полуфиналния мач. Историята придоби размерите на скандал — после замря. Едно от момчетата, които тичат за топките на терена, оттегли думите си, а единственият друг свидетел призна, че може би е сбъркал. Този инцидент и нейното име бяха свързани в съзнанието ми.