И тъй, преди около шест седмици тя чу името Гетсби за първи път от години насам. Това беше, когато те запитах — спомняш ли си? — дали познаваш Гетсби в Уест Ег. След като ти си беше отишъл, тя дойде в стаята ми, събуди ме и запита: „Кой Гетсби?“ — и когато го описах — бях полузаспала, — тя каза с твърде особен глас, че трябва да е човекът, когото по-рано е познавала. Едва тогава свързах този Гетсби с офицера в бялата й кола.
Когато Джордън Бейкър свърши този разказ, ние напуснахме хотел „Плаза“ за половин час и се разходихме с една лека двуколка в Сентръл Парк. Слънцето бе залязло зад високите домове на киноартистите и ясните гласове на деца, събрали се вече като щурци на тревата, се извиваха в горещия здрач.
— Страшно съвпадение — казах аз.
— Не е никакво съвпадение.
— Защо?
— Гетсби е купил тази къща, за да бъде близо до дома на Дейзи отвъд залива.
Значи не само към звездите бе въздишал той онази юнска нощ. Образът му оживя пред мен, излязъл внезапно от недрата на безцелния си разкош.
— Той иска да знае — продължи Джордън — дали ти не би поканил някой следобед Дейзи в твоята къща, а сетне да намине и той.
Скромността на молбата ме разтърси. Той бе чакал пет години и бе купил резиденция, чийто блясък и гостоприемство раздаваше на случайни нощни пеперуди, за да може „да намине“ някой следобед в градината на един чужд човек.
— Трябваше ли аз да узная всичко това, преди той да поиска нещо толкова малко?
— Страхува се, чакал е толкова дълго. Мислеше, че може да се обидиш. Виждаш ли, в основата си той е много див и страни от хората.
Нещо ме тревожеше.
— Защо не те помоли да им уредиш среща?
— Той иска тя да види къщата му — обясни Джордън. — А твоята е точно до неговата.
— О!
— Мисля, че донякъде е очаквал тя да се яви на някоя от неговите вечери — продължи Джордън, — но това не се случи. Тогава той започна да пита между другото хората дали я познават и аз бях първата, която откри. Това стана онази нощ, когато изпрати да ме повикат на вечеринката му, и трябваше да чуеш по какъв сложен начин стигна до онова, което искаше да ми каже. Разбира се, аз веднага предложих обяд в Ню Йорк — помислих си, че просто ще полудее.
„Не искам нищо нередно! — повтаряше той. — Искам да я видя в съседната къща.“
Когато му казах, ча си особено близък с Том, той реши да изостави цялата идея. Не знае нищо по-подробно за Том, въпреки че казва, че години наред четял един чикагски вестник само защото се надявал да зърне случайно името на Дейзи.
Вече беше тъмно и когато се мушнахме под един малък мост, аз обгърнах с ръка златистото рамо на Джордън, притеглих я към себе си и я поканих на вечеря. Изведнъж вече не мислех за Дейзи и Гетсби, а за тази чиста, студена, ограничена личност, обзета от всемирен скептицизъм, която се облягаше самодоволно на ръката ми. Един израз започна да тупти в ушите ми с някаква неудържима възбуда: „Има само преследвани и преследващи, заети и изморени.“
— И Дейзи трябва да има нещо в живота си — прошепна ми Джордън.
— Тя иска ли да види Гетсби?
— Тя няма да знае за уговореното. Гетсби не иска да знае. От теб се иска просто да я поканиш на чай.
Минахме край преграда от тъмни дървета и тогава фасадата на Петдесет и девета улица, лента от нежна, бледа светлина, прониза с лъчите си парка. За разлика от Гетсби и Том Бюканан аз нямах жена, чието безплътно лице да се мярка в мрака и да ме заслепява, и затова притеглих към себе си тази, която беше до мен, като я обгърнах плътно. Бледата й насмешлива уста се усмихна в аз отново я притеглих по-близо, този път до лицето си.
ГЛАВА V
Когато същата нощ се връщах у дома в Уест Ег, за миг се уплаших, че къщата ми гори. Два часът, а целия край на полуострова беше грейнал в светлина, която падаше като неистинска върху храстите и образуваше тънки продълговати лъчи по крайпътните жици. Като завих зад един ъгъл, видях, че това беше къщата на Гетсби, осветена от върха на кулата до мазето.
Отначало помислих, че има нов прием, някакво буйно пиршество, което се е превърнало в игра на криеница из всички стаи и етажи. Не се чуваше обаче никакъв звук. Само вятърът в дърветата клатеше жиците и караше светлините да изчезват и отново да се появяват, сякаш къщата мигаше в тъмнината. Когато таксито ми се отдалечи, видях Гетсби да идва към мен през моравата.