— Къщата ви прилича на световното изложение — казах аз.
— Така ли? — Той обърна разсеяно очи към нея. — Надниквах в някои от стаите. Нека да отидем на Кони Айланд, приятелю. С колата ми.
— Много е късно.
— Добре, тогава да доплуваме в басейна. Не съм го използвал цяло лято.
— Трябва да си лягам.
— Добре.
Той чакаше, гледайки ме с потисната напрегнатост.
— Говорих с мис Бейкър — казах след малко аз. — Ще се обадя утре на Дейзи и ще я поканя тук на чай.
— О, да — каза небрежно той. — Не искам да ви притеснявам.
— Кой ден ще би е удобно?
— Кой ден ще е удобно на вас? — поправи ме бързо той. — Не искам да ви притеснявам.
— Какво ще кажете за вдругиден?
Той поразмисли за миг. Сетне рече неохотно:
— Искам да окосят тревата.
И двамата погледнахме към тревата — там, където свършваше моята неравна морава и където започваше неговото по-тъмно, добре поддържано тревно пространство, имаше рязка разграничителна линия. Подозирах, че имаше предвид моята трева.
— Има и друго малко нещо — каза колебливо той и се поспря.
— Може би предпочитате да го отложим с няколко дни? — попитах аз.
— Не, не е това. Най-малкото… — Той се чудеше как да започне. — Виждате ли, мислех си — вижте какво, приятелю, вие не печелите много пари, нали?
— Не много.
Това, изглежда, го успокои и той продължи по-уверено:
— Така си и мислех, ако ми простите — видите ли, върша една работа, нещо като странично занимание, знаете. И си мислех, че ако не си докарвате много… Вие продавате акции, нали, приятелю?
— Опитвам се.
— Е, добре, това ще ви заинтересува. Няма да ви отнема много време и ще можете да спечелите добри пари. Касае се за нещо поверително.
Сега съзнавам, че при по-различни обстоятелства този разговор можеше да се окаже преломен момент в живота ми. Но понеже той явно и нетактично ми правеше това предложение заради очакваната услуга, аз нямах друг избор, освен да му откажа.
— Много съм зает — казах аз. — Благодаря ви, но не бих могъл да се наема с повече работа.
— Няма да е необходимо да имате вземане-даване с Улфсхайм. — Очевидно мислеше, че се дърпам от „връзката“, за която бе станало дума на обяд, но аз го уверих, че греши. Гетсби почака още малко, надявайки се, ча ще започна разговор, но аз бях твърде погълнат от мислите си, за да проявя отзивчивост, така че той си отиде неохотно.
Вечерта ме бе опиянила и ме беше направила щастлив; мисля, че бях потънал в дълбок сън, когато влязох през входната врата. Поради това не знам дали Гетсби бе отишъл на Кони Айланд, или бе продължил часове наред да „надниква в стаите“ на празнично светналата къща. На следната сутрин се обадих на Дейзи от службата и я поканих на чай.
— Не довеждай Том — предупредих я аз.
— Какво?
— Не довеждай Том.
— Кой Том? — запита невинно тя.
На определения ден валеше силен дъжд. В единайсет часа един човек с мушама, мъкнещ косачка за трева, почука на входната врата и каза, че мистър Гетсби го бил изпратил да окоси тревата ми. Това ме подсети, че бях забравил да кажа на моята финландка да се върне, поради което отидох с колата в Уест Ег да я потърся сред подгизнали улици, оградени с белосани къщи, и да купя чаши, лимони и цветя.
Цветята бяха излишни, защото в два часа от дома на Гетсби пристигна цял цветарник с всички необходими саксии и подставки. Един час по-късно входната врата са отвори неспокойно и Гетсби, в бял спортен костюм, сребриста риза и златиста вратовръзка, влезе бързо. Беше бледен, а под очите му имаше тъмни кръгове от недоспиване.
— Всичко ли е наред? — запита бързо той.
— Тревата изглежда чудесно, ако имате предвид нея.
— Каква трева? — запита разсеяно.
— О, тревата в двора. — Той погледна от прозореца към нея, но ако се съдеше по израза му, не вярвам, че беше видял каквото и да било.
— Изглежда много добре — забеляза неопределено. — В един от вестниците пишеше, че дъждът може да престане към четири часа. Мисля, че беше „Джърнъл“. Имате ли всичко, от което се нуждаете за… за чая?