— Какви красиви ризи — хълцаше тя с глас, приглушен в дълбоките гънки. — Мъчно ми е, защото никога по-рано не съм виждала такива… такива красиви ризи.
След къщата щяхме да разгледаме двора и плувния басейн, и хидроплана, и летните цветя, но навън заваля отново, така че застанахме един зад друг, гледайки набръчканата повърхност на пролива през прозореца на стаята на Гетсби.
— Ако не беше мъглата, можехме да видим дома ти отвъд залива — каза Гетсби. — На края на вашия док винаги има една зелена светлина, която гори цяла нощ.
Ненадейно Дейзи мушна ръката си под неговата, но той изглеждаше погълнат от онова, което току-що беше казал. Може би му беше минало през ума, че огромното значение на тази светлина сега бе изчезнало завинаги. В сравнение с голямото разстояние, което го бе разделяло от Дейзи, светлината бе изглеждала съвсем близо до нея, почти я докосваше. Бе изглеждала така близо, както звезда до луната. Сега тя беше просто зелената светлина на един док. Скътаните му реликви се бяха намалили с една.
Започнах да се разхождам из стаята, като разглеждах различни предмети в полутъмнината. Привлече ме голям портрет на възстар човек в костюм за яхта, окачен на стената над писалището му.
— Кой е този?
— Това? Това е мистър Дан Коуди, приятелю.
Името ми звучеше някак познато.
— Вече е умрял. Преди години беше най-добрият ми приятел.
На бюрото имаше малка снимка на Гетсби, също в костюм за яхта. Гетсби — с предизвикателно отхвърлена назад глава, фотографиран очевидно когато е бил на около осемнайсет години.
— Възхитително! — възкликна Дейзи. — Никога не си ми казвал, че си носил такава дълга, сресана назад коса и че си имал яхта!
— Погледни това — рече Гетсби бързо. — Ето сума изрезки от вестници — за тебе.
Те стояха един до друг, разглеждайки ги. Щях да помоля да видим рубините, когато телефонът иззвъня и Гетсби взе слушалката.
— Да… Само че сега не мога да говоря… Не мога да говоря сега, приятелю… Аз казах малък град… Той трябва да знае какво е малък град… Нямаме никаква полза от него, ако неговата представа за малък град е Детройт…
Той окачи слушалката.
— Ела тука, бързо! — извика Дейзи на прозореца.
Дъждът все още валеше, но на запад тъмнината се беше разкъсала и над морето се виждаше златисторозово валмо от пенести облаци.
— Погледни там — прошепна тя и след малко добави: — Бих желала просто да взема един от онези розови облаци, да те сложа в него и да те тласкам насам-натам.
Тогава се опитах да си отида, но те не искаха и да чуят; може би моето присъствие ги караше да се чувстват по-истински сами.
— Знам какво ще направим — каза Гетсби, — ще накараме Клипспрингър да посвири на пианото.
Той излезе от стаята, викайки: „Юинг!“ — и се върна след няколко минути, придружен от смутен, малко посърнал млад човек, с очила с рогови рамки и рядка руса коса. Сега беше прилично облечен, в спортна риза с разкопчано горно копче, кецове и джинси с неопределен цвят.
— Прекъснахме ли ви упражненията? — запита учтиво Дейзи.
— Аз спях — извика Клипспрингър в пристъп на стеснителност. — Искам да кажа, преди това спах. После станах…
— Клипспрингър свири на пиано — каза Гетсби, като го прекъсна. — Нали, Юинг, приятелю?
— Не свиря добре. Не — изобщо не свиря, Не съм се упражн…
— Ще отидем долу — прекъсна го Гетсби. Завъртя един ключ. Сивите прозорци изчезнаха и цялата къща блесна в светлина.
В салона Гетсби светна само лампата до рояла. Запали цигарата на Дейзи с трепереща клечка кибрит и седна с нея на едно канапе в отдалечения край на стаята, където нямаше никаква светлина освен онази, която блестящият под отразяваше от коридора.
След като Клипспрингър изсвири „Любовното гнездо“, той се завъртя на седалката и затърси с нещастен вид Гетсби в мрака.
— Не съм се упражнявал, вижте. Казах ви, че не мага да свиря. Никак не съм се упраж…
— Не приказвай толкова, приятелю — заповяда Гетсби, — свири!
Навън вятърът стенеше високо, а над пролива се носеше тътен на далечни гръмотевици. Сега всички светлини в Уест Ег бяха запалени; електрическите влакове, пълни с хора, се носеха през дъжда от Ню Йорк към дома. Това беше преломният час в човешкото ежедневие и въздухът трептеше от възбуда.