То беше прекъсване и на връзката ми с неговите работи. В продължение на няколко седмици нито го видях, нито чух гласа му по телефона — бях повечето в Ню Йорк, като се разкарвах насам-натам с Джордън и се мъчех да спечеля благоволението на възрастната й леля, — но най-после наминах в къщата му една неделя следобед. Не бях стоял и две минути, когато някой доведе Том Бюканан на чашка. Аз, естествено, се сепнах, но истински изненадващото беше, че това не бе станало по-рано.
Бяха компания от трима души на коне — Том, някакъв човек на име Слоун и една хубава жена в кафяв костюм за езда, която беше идвала и преди.
— Радвам се да ви видя — каза Гетсби, застанал на верандата си. — Радвам се, че се отбихте.
Като че ли това имаше значение за тях.
— Моля, седнете. Вземете си цигари или пури. — Той обиколи бързо стаята, натискайки звънци. — Само след минутка ще ви донесат нещо за пиене.
Беше дълбоко развълнуван от обстоятелството, че Том се намираше там. Но той изобщо щеше да се чувства неспокоен, докато не ги почерпеше, съзнавайки смътно, че бяха дошли само за това. Мистър Слоун не искаше нищо. Лимонада? Не, благодаря. Малко шампанско? Съвсем нищо, благодаря… Съжалявам.
— Добре ли пояздихте?
— Пътищата тук са много добри.
— Предполагам, че автомобилите…
— Даа.
Подтикван от непреодолим импулс, Гетсби се обърна към Том, който бе приел запознанството като чужд човек.
— Струва ми се, че сме се срещали някъде по-рано, мистър Бюканан.
— О, да — каза Том, рязко учтив, но очевидно не си спомняше. — Вярно, срещали сме се. Спомням си много добре.
— Преди около две седмици.
— Точно така. Вие бяхте с Ник.
— Познавам съпругата ви — продължи Гетсби почти нападателно.
— Тъй ли?
Том се обърна към мене:
— Тук близо ли живееш, Ник?
— В съседната къща.
— Така ли?
Мистър Слоун не взе участие в разговора, само се облягаше високомерно в стола си; жената също не каза нищо — докато неочаквано, след две уискита със сода стана сърдечна.
— Ние всички ще дойдем на следващия ви гуляй, мистър Гетсби — предложи тя. — Какво ще кажете?
— Разбира се, ще ми направите голямо удоволствие.
— Добре — каза Слоун без особена благодарност. — Е, смятам, че трябва да си ходим.
— Моля, не бързайте — настоя Гетсби. Сега той се владееше и искаше да опознае повече Том. — Защо не… защо не останете за вечеря? Няма да се изненадам, ако някои други хора наминат от Ню Йорк.
— Вие елате на вечеря с мен — каза дамата възторжено. — И двамата.
Това включваше мен. Слоун стана.
— Хайде — каза той, но само на нея.
— Говоря сериозно — настоя тя. — Ще ми бъде страшно приятно. Има много място.
Гетсби ме погледна въпросително. Той искаше да отида; и не разбираше, че Слоун бе решил, че това не трябва да стане.
— Боя се, че не ще мога да дойда — рекох аз.
— Е добре, вие елате — настоя тя, насочвайки вниманието си само към Гетсби.
Слоун пошепна нещо в ухото й.
— Няма да закъснеем, ако тръгнем сега — настоя високо тя.
— Нямам кон — каза Гетсби. — В армията яздех, на никога не съм си купувал кон. Ще трябва да ви последвам с колата си. Извинете ме за минутка.
Останалите излязохме на верандата, където Слоун и дамата започнаха доста оживен разговор настрани.
— Боже мой, изглежда, че този човек ще дойде — каза Том. — Не вижда ли, че тя не го иска?
— Тя казва, че го иска.
— Поканила е на вечеря голяма компания и той няма да познава нито един човек там. — Том се намръщи. — Къде ли, дявол да го вземе, се е запознал с Дейзи! Бога ми, може да имам старомодни схващания, но днес жените скитат повече, отколкото ми харесва. Какви ли не екземпляри срещат.
Внезапно Слоун и дамата слязоха по стъпалата и са качиха на конете си.
— Хайде — обърна се Слоун към Том, — закъснели сме. Трябва да си вървим. — А сетне към мен: — Кажете му, моля, че не сме могли да чакаме.
Том и аз се ръкувахме, с останалите си кимнахме хладно и те подкараха бързо в тръс по алеята, като изчезнаха под августовския листак точно когато Гетсби, с шапка и леко палто в ръка, излезе от главния вход.
Том очевидно се тревожеше от това, че Дайзи ходи насам-натам сама, защото следващата съботна вечер пристигна с нея у Гетсби. Може би неговото присъствие придаде на вечерта особената й потискаща атмосфера — тя изпъква в паметта ми между другите през онова лято. Бяха дошли същите хора или най-малко същият вид хора, имаше същото изобилие от шампанско, същата многоцветна разнообразна шумотевица, но аз чувствах във въздуха нещо неприятно, някаква всепроникваща рязкост, която по-рано не съществуваше. Или може би аз просто бях свикнал с нея, бях се научил да възприемам Уест Ег като някакъв свят сам за себе си, със свои собствени критерии и свои собствени големи фигури, неотстъпващ никому първото място, защото друго чувство му беше непонятно, и сега го гледах отново, през очите на Дейзи. Винаги е тъжно да гледаш с нови очи на неща, към които вече напълно си се приспособил.