Те пристигнаха по здрач и докато се разхождахме между бляскавото множество, Дейзи сподавено чуруликаше с приятния си гърлен глас.
— Тези неща така ме вълнуват — прошепна тя. — Ако искаш да ме целунеш когато и да било тази вечер, Ник, само ми кажи и аз с удоволствие ще го уредя. Само спомени името ми. Или ми представи зелена карта. Аз раздавам зелени…
— Погледни наоколо — предложи Гетсби.
— Гледам. Забавлявам се много.
— Трябва да видиш лицата на много хора, за които си чувала.
Високомерните очи на Том шареха из тълпата.
— Ние не излизаме много — каза той; — тъкмо си мислех, че не познавам никого тук.
— Може би познавате онази дама. — Гетсби посочи една великолепна, почти неприличаща на човешко същество жена-орхидея, която седеше царствено под една японска вишна. Том и Дейзи гледаха вперено, с онова особено нереално чувство, което човек изпитва, когато познае някоя звезда на киното, която дотогава е имала за него само призрачно съществование.
— Прелестна е — каза Дейзи.
— Мъжът, който се навежда над нея, е режисьорът й.
Той ги водеше церемониално от група към група.
— Мисис Бюканан… и мистър Бюканан. — И след минутка колебание добави: — Играчът на поло.
— О, не — възрази бързо Том, — не съм.
Но очевидно това звучеше приятно в ушите на Гетсби, защото Том си остана играчът на поло до края на вечерта.
— Никога не съм срещала толкова знаменитости — възкликна Дейзи. — Онзи човек ми хареса — как му беше името? — с възсинкавия нос.
Гетсби каза името му, като добави, че е дребен продуцент.
— Както и да е, хареса ми.
— Бих предпочел да не съм играчът на поло — каза Том приятно, — бих предпочел да гледам всички тези знаменити хора в… самозабрава.
Дейзи и Гетсби танцуваха. Спомням си, че останах изненадан от грациозния му старомоден фокстрот — никога по-рано не бях го виждал да танцува. После те се разходиха до моята къща и поседяха на стъпалата половин час, докато по нейна молба аз останах на пост в градината. „В случай на пожар или наводнение — обясни тя, — или някакво природно бедствие.“
Том се отърси от своята самозабрава, когато сядахме заедно на вечеря.
— Имате ли нещо против, ако се храня с онези хора ей там? — каза той. — Един човек разказва смешни историйки.
— Отиди, разбира се — отвърна Дейзи любезно, — и ако искаш да вземеш някои адреси, ето моя малък златен молив… — След малко тя хвърли поглед към тяхната маса и ми каза, че жената била вулгарна, но хубава, и аз знаех, че с изключение на половин час, когато бе останала насаме с Гетсби, тя не прекарваше приятно.
Бяхме на една особено пиянска маса. Грешката беше моя — бяха извикали Гетсби на телефона и само две седмици преди това присъствието на същите тези хора ми беше приятно. Но онова, което ме бе забавлявало тогава, сега започна да отравя въздуха.
— Как се чувствате, мис Бедекър?
Девойката, към която се бях обърнал, се опитваше безуспешно да се облегне на рамото ми. При този въпрос тя се изправи и отвори очи.
— Кво?
Една масивна и летаргична жена, която беше увещавала Дейзи да играе с нея голф в местния клуб на другия ден, се изказа в защита на мис Бедекър.
— О, сега й е добре. След като е изпила пет или шест коктейла, тя винаги започва така да крещи. Казвам й, че трябва да се откаже от пиенето.
— Наистина съм се отказала — потвърди вяло обвиняемата.
— Чухме те да крещиш и затова казах на доктор Сивет: „Тук някой се нуждае от вашата помощ, нали, докторе?“
— Тя се чувства много задължена, сигурна съм — каза друга приятелка без признателност, — но вие измокрихте цялата й рокля, когато потопихте главата й в басейна.