— Не й хареса — каза веднага той.
— Разбира се, че й хареса.
— Не й хареса — настоя той. — Тя не прекара хубаво…
Той мълчеше и аз отгатнах неизразимата му потиснатост.
— Чувствам се отдалечен от нея — каза той. — Трудно е да я накарам да разбере.
— Искате да кажете за танца?
— Танцът ли? — Той отхвърли мисълта за всички танци, които бе устройвал, с едно щракване на пръстите. — Приятелю, танцът не е важен.
Той не искаше от Дейзи нищо по-малко от това да отиде при Том и да каже: „Никога не съм те обичала.“ След като тя заличи четири години с това изречение, те ще могат да вземат решение за по-практическите мерки, които ще са необходими. Една от тях ще е, след като тя бъде свободна, да се върнат в Луивил и сватбената процесия да тръгне от нейния дом — също както е било преди пет години.
— Но тя не разбира — каза той. — По-рано можеше да разбере. Седяхме по цели часове…
Той прекъсна изречението си и се заразхожда нагоре-надолу по една пуста пътека, посипана с кори от плодове и смачкани цветя.
— Аз не бих искал твърде много от нея — осмелих се да кажа аз. — Човек не може да повтори миналото.
— Не може да повтори миналото? — извика недоверчиво той. — Разбира се, че може!
Той се огледа напрегнато, сякаш миналото дебнеше тук в сянката на къщата му, изплъзвайки се от ръката му.
— Ще наредя всичко точно така, както беше по-рано — каза той, като кимаше решително. — Тя ще види.
Той говори много за миналото и аз долових, че иска да си възвърне нещо, някаква представа за себе си може би, за онова, което е изгубил в любовта си към Дейзи. Оттогава насам животът му се беше объркал и разстроил, но той чувстваше, че ако може веднъж да се върне към една определена начална точка и да проследи бавно всичко, ще може да открие какво е било това нещо…
Една есенна вечер преди пет години те се разхождали по улицата, когато листата падали, и стигнали до някакво място, където нямало дървета и тротоарът се белеел на лунната светлина. Там спрели и се обърнали един към друг. Било вече хладна нощ с онази тайнствена възбуда, която идва в ранна пролет и късна есен. Спокойните светлинни в къщите трепкали в тъмнината, а сред звездите сякаш ставало нещо. С крайчеца на окото си Гетсби видял, че плочите по тротоарите всъщност образували стълба за едно тайно място над дърветата — той можел да се изкачи до него, ако се изкачвал самичък, и след като веднъж стигнел там, щял да може да смуча сока на живота, да поема на големи глътки несравнимия еликсир на очарованието.
Сърцето му забило по-бързо и по-бързо, когато бялото лице на Дейзи се надигнало до неговото. Знаел, че когато целуне тази девойка и слее завинаги неизразимите си мечти с нейното тленно дихание, умът му никога вече не ще блуждае, както умът на бога. Така той зачакал, ослушал се още миг в камертона, ударен в една звезда. Тогава я целунал. При докосването на устните му тя разцъфнала за него като цвете и въплъщението на мечтите му било пълно.
Всичко, което той каза, дори цялата му ужасна сантименталност ми напомняха за нещо — някакъв ритъм, който ми се изплъзваше, част от забравени думи, които бях чувал някъде много отдавна. За миг един израз се помъчи да се оформи в устата ми и устните ми се разтвориха като на ням човек, сякаш от тях се бореше да излезе нещо повече от струйка въздух. Но те не издадоха никакъв звук и онова, което почти си бях спомнил, остана ненаказано завинаги.
ГЛАВА VII
Когато любопитството по отношение на Гетсби беше в най-високата си точка, светлините в къщата му едва събота вечер не се появиха — и кариерата му на гостоприемен домакин завърши така тайнствено, както беше и започнала. Не изведнъж, а постепенно започнах да долавям, че автомобилите, които завиваха в очакване по алеята му, оставаха само за минутка и след това си отиваха разочаровани. Като се чудех дали не е болен, аз отидох да проверя — един непознат иконом със злодейско лице ме погледна изкосо и подозрително от вратата.
— Болен ли е мистър Гетсби?
— Не. — И след малко добави мудно и неохотно: — Господине.
— Не го виждам никакъв и съм малко разтревожен. Кажете му, че е идвал мистър Карауей.
— Кой? — запита той грубо.
— Карауей.
— Карауей. Добре, ще му кажа.
И той веднага тръшна вратата.