— По-рано познавах един Бил Билокси от Мемфис — забелязах аз.
— Той е негов братовчед. Преди да си отиде, научих цялата му семейна история. Той ми даде един алуминиев стик за голф, който още употребявам.
Със започване на церемонията музиката долу стихва и към прозореца се понесоха дълги поздравителни викове, последвани от бликналите звуци на джаза и танците.
— Остаряваме — забеляза Дейзи. — Ако бяхме млади, щяхме да станем и да танцуваме.
— Спомни си за Билокси — предупреди я Джордън. — Откъде го познаваше, Том?
— Билокси? — Той направи усилие да се съсредоточи. — Не съм го познавал. Той беше приятел на Дейзи.
— Не беше — отрече тя. — Не го бях виждала никога по-рано. Той дойде със специално запазения вагон.
— Както и да е, той спомена, че те познава. Каза, че бил израснал в Луивил. Ейза Бърд го доведе в последната минута и попита дали имаме място за него.
Джордън се усмихна.
— Навярно се е скитал на път за дома си. Каза ми, че бил председател на вашия курс в Йейл.
Том и аз се изгледахме с недоумение.
— Билокси?
— Преди всичко нямахме никакъв председател…
Гетсби потрепваше неспокойно с крак и Том изведнъж го погледна.
— Между другото, мистър Гетсби, разбирам, че сте оксфордски възпитаник.
— Не точно.
— О, да, разбирам, че сте били в Оксфорд.
— Да, учил съм там.
Мълчание. После гласът на Том, невярващ и оскърбителен:
— Трябва да сте били там горе-долу когато Билокси е бил в Йейл.
Отново мълчание. Един келнер почука и влезе със стрит джоджен и лед, но тишината не бе нарушена от неговото „благодаря“ и от лекото затваряне на вратата. Тази толкова важна подробност трябваше най-после да бъде разяснена.
— Казах ви, че съм учил там — рече Гетсби.
— Чух, но искам да знам кога.
— В деветстотин и деветнайсета. Стоях там само пет месеца. Затова не мога всъщност да се нарека оксфордски възпитаник.
Том се огледа наоколо да види дали и ние споделяме недоверието му. Но всички гледахме Гетсби.
— Това беше възможност, която дадоха на някои офицери след примирието — продължи той. — Можехме да отидем в който и да е университет в Англия или Франция.
Исках да стана и да го потупам по гърба. Отново почувствах онзи изблик на пълна вяра в него, който бях изпитвал и по-рано.
Дейзи стана, леко усмихната, и отиде до масата.
— Отвори уискито, Том — заповяда тя, — и аз ще ти направя коктейл. Тогава ти няма да изглеждаш толкова глупав пред самия себе си… Ето джоджена.
— Почакай малко — сопна се Том. — Искам да задам на мистър Гетсби още един въпрос.
— Продължавайте — каза учтиво Гетсби.
— Изобщо какъв скандал се опитвате да направите в къщата ми?
Най-после бяха излезли на открито и Гетсби беше доволен.
— Той не прави скандал. — Дейзи поглеждаше отчаяно ту единия, ту другия. — Ти правиш скандал, Моля те, сдържай се малко.
— Да се сдържам! — възкликна Том. — Изглежда, че последната мода е да си стоиш настрани и да оставят господин Никой от Никъде да ухажва жена ти. Е, добре, ако искаш такова нещо, мен не ме включвай в играта… Днес хората започват с осмиване на семейния живот и семейните институции, а после ще пратят всичко по дяволите и ще започнат да допускат бракове между черни и бели.
Възбуден от разпаления си брътвеж, той се виждаше застанал самичък на последната барикада на цивилизацията.
— Ние тук всички сме бели — промълви Джордън.
— Знам, че не съм много популярен. Не устройвам големи празненства, Изглежда, че трябва да превърнеш къщата си в свинарник, за да имаш приятели в днешния свят.
Колкото и да бях ядосан, колкото и всички да бяхме ядосани, аз се изкушавах да се изсмея, когато той отваряше уста. Толкова пълен беше преходът от разпусналия човек към самодоволния моралист.
— Имам да ви кажа нещо, приятелю — започна Гетсби. Но Дейзи отгатна намерението му.
— Моля ти се, недей! — прекъсна го безпомощно тя. — Нека всички да вървим вкъщи. Защо не си вървим вкъщи?