— Като че ли това има значение за теб.
— Разбира се, че има. Ще се грижа по-добре за теб отсега нататък.
— Не разбирате — каза Гетсби с тревожна нотка в гласа си. — Вие вече няма да се грижите за нея.
— Няма ли? — Том отвори широко очи и се засмя. Сега вече можеше да си позволи да проявява хладнокръвие. — И защо?
— Дейзи ще ви напусне.
— Глупости.
— Все пак ще го направя — каза тя с видимо усилие.
— Тя няма да ме напусне! — Изведнъж думите на Том сякаш надвиснаха над Гетсби. — Положително не заради един обикновен мошеник, дето ще трябва да открадне пръстена, който ще сложи на ръката й.
— Няма да търпя това! — извика Дейзи. — О, моля ви се, нека да излезем.
— Кой сте вие изобщо? — избухна Том. — Вие сте един от онази банда, която се навърта около Майер Улфсхайм — това поне зная. Аз направих известно малко проучване на работите ви и утре ще го продължа.
— Можете да направите каквото ви е угодно, приятелю — каза спокойно Гетсби.
— Открих какви са били вашите „дрогерии“. — Той се обърна към нас и заговори бързо: — Той и този Улфсхайм купили един куп дрогерии на забутани улици тук и в Чикаго и тайно продавали уиски. Това е една от аферите му. Познах го, че е контрабандист на спиртни напитки, още щом го видях, и не съм се излъгал.
— Е, та какво? — каза учтиво Гетсби. — За вашия приятел Уолтър Чейс съвсем не беше унизително да ни стане съдружник.
— И вие го оставихте сам да се пече на огъня, нали? Оставихте го да лежи един месец в затвора в Ню Джързи. Трябва да чуете какво говори Уолтър за вас.
— Той дойде при нас напълно фалирал. Беше много доволен да пипне малко пари, приятелю.
— Стига сте ме наричали „приятелю“! — извика Том. Гетсби не каза нищо. — Уолтър е могъл да ви уличи в неспазване на закона за спортните залагания, но Улфсхайм го сплашил и той си затворил устата.
Онзи непознат и все пак разпознаваем израз се появи отново по лицето на Гетсби.
— Историята с дрогериите е била дребна работа — продължи Том бавно, — но сега във връзка с вас има нещо, което Уолтър се бои да ми каже.
Погледнах Дейзи, която се взираше изплашено ту в съпруга си, ту в Гетсби, и Джордън, която беше започнала да балансира някакъв невидим, но много интересен предмет на върха на брадичката си. После се обърнах отново към Гетсби и останах поразен от израза му. Той изглеждаше така — и аз казвам това съвсем независимо от клеветническите брътвежи в градината му, — като че ли беше „убил човек“. За един миг изразът на лицето му можеше да бъде обрисуван точно по този фантастичен начин.
Този израз изчезна и той започна да говори възбудено на Дейзи, като отричаше всичко и бранеше името си от обвинения, които не бяха му отправени. Но с всяка дума тя се отдръпваше все повече в себе си, така че той се отказа от това, и само рухналата му мечта продължаваше да се бори в изплъзващия се следобед, мъчейки се да докосне онова, което вече не беше осезаемо, напрягайки се в изнемога, без да се отчайва, да се доближи до замрелия глас отсреща.
Гласът отново помоли да си отиваме.
— Моля ти се, Том! Не мога повече да понасям това!
Изплашените и очи казваха, че каквито и намерения каквато и смелост да е имала, те вече са изчезнали.
— Вие двамата тръгнете за вкъщи, Дейзи — каза Том. — С колата на мистър Гетсби.
Тя погледна Том, обзета от тревога, но той настоя с великодушно презрение.
— Върви. Няма да те безпокои. Мисля, той съзнава, че с дръзкия му малък флирт е свършено.
Те си отидоха без ни една дума, откъснати от нас, като случайни хора, изолирани — подобно на призраци — дори от съчувствието ни.
След малко Том стана и започна да завива неотворената бутилка уиски в кърпата.
— Искате ли от това? Джордън?… Ник?…
Не отговорих.
— Ник? — попита отново той.
— Какво?
— Не искаш ли?
— Не… Току-що се сетих, днес е рожденият ми ден.
Бях станал трийсетгодишен. Пред мен се простираше зловещият, застрашителен път на едно ново десетилетие. Беше седем часът, когато влязохме с него в купето и потеглихме за Лонг Айланд. Том говореше неспирно, тържествуваше, смееше се, обаче гласът му беше така далеч от Джордън и мен, както неразбираемата глъчка по тротоара или тътенът от железопътния надлез над главите ни. Човешкото съчувствие си има граници и ние се задоволихме да оставим всичките им трагични разпри да изчезнат заедно с градските светлини отзад. Трийсет — обещание за десетилетие на самота, на оредяващ брой неженени познати, на оредяващи възторзи, на оредяваща коса. Но до мен беше Джордън, която за разлика от Дейзи беше твърде мъдра, за да пренася забравените мечта от една възраст в друга. Когато минавахме по тъмния мост, бледото й лице се наклони лениво на рамото ми и тревожният звън на трийсетте замря под успокояващото докосване на ръката й.