Сега Том вдигна рязко глава и след като огледа гаража с изцъклени очи, измърмори някаква несвързана забележка на полицая.
— М-а-в-о — казваше полицаят.
— Не, сър — поправи го човекът. — Мавро.
— Слушай! — измърмори свирепо Том.
— Е — каза полицаят, — о. — Той вдигна глава, когато широката ръка на Том се стовари тежко върху рамото му. — Какво искаш, човече?
— Какво е станало? Това искам да знам.
— Кола я ударила. Убита на място.
— Убита на място — повтори Том, гледайки вторачено.
— Изтичала на пътя… Кучият му син дори не спрял колата си.
— Бяха две коли — каза Михаелис, — едната идваше, другата отиваше, разбираш?
— Отиваше къде? — запита остро полицаят.
— Всяка в различна посока. Тогава тя — ръката му, се вдигна към одеялата, но спря на половин път и се отпусна надолу, — тя изтича и колата, която идваше от Ню Йорк, се блъсна право в нея. Караше с трийсет-четирийсет мили в час.
— Как се казва това заведение? — попита полицаят.
— Няма име.
Един добре облечен негър пристъпи напред.
— Колата беше жълта — каза той, — голяма, жълта кола. Нова.
— Видя ли катастрофата? — запита полицаят.
— Не, но колата мина покрай мен с повече от четирийсет мили в час. С петдесет-шейсет.
— Ела тук да ти чуем името. Пуснете го да се приближи. Трябва да запиша името му.
Някои думи от този разговор трябва да бяха стигнали до Уилсън, който се клатушкаше на вратата на канцеларията, защото изведнъж започна да нарежда друго с променен глас.
— Няма защо да ми казвате каква е била колата! Аз знам каква е била!
Като наблюдавах Том, видях как мускулите отзад на рамото му се изопват под сакото. Той отиде бързо до Уилсън и като застана пред него, сграбчи го здраво за ръцете.
— Трябва да дойдеш на себе си — каза той с успокояваща рязкост.
Очите на Уилсън се спряха на Том; той се изправи на пръсти и щеше да се строполи на колене, ако Том не го държеше.
— Слушай — каза Том, като го поразтърси. — Аз дойдох тук едва преди минута, от Ню Йорк. Карах ти онази спортна кола, за която бяхме приказвали. Онази жълта кола, която карах днес подир обяд, не беше моя — чуваш ли? Не съм я виждал цял следобед.
Само негърът и аз бяхме достатъчно близо да го чуем какво казва, но полицаят долови нещо в това и хвърля свиреп поглед.
— Какво означава всичко това? — запита той.
— Аз съм негов приятел. — Том извърна глава, но продължаваше да държи здраво Уилсън. — Той казва, че знае колата, която е направила това… Била някаква жълта кола.
Някакъв неясен подтик накара полицая да изгледа подозрително Том.
— А какъв цвят е вашата кола?
— Синя, купе.
— Идваме направо от Ню Йорк — казах аз. Един човек, който карал малко зад нас, потвърди и полицаят се обърна настрани.
— А сега да ми кажете пак онова име, но правилно.
Взимайки Уилсън като кукла, Том го занесе в канцеларията, постави го на един стол и се върна.
— Ако може някой да дойде да седи при него — отсече властно Том. Той наблюдаваше, докато двамата мъже, които стояха най-близо, се спогледаха и влязоха неохотно в стаята. Тогава Том затвори вратата зад тях и слезе по единственото стъпало, като очите му отбягваха масата. Минавайки близо до мен, той прошепна: „Да се махаме.“
Властните ръце на Том проправяха път всред все още увеличаващата се тълпа и ние се промъкнахме през нея, обзети от стеснение, като се разминахме с един забързан лекар, с чанта в ръка, когото бяха повикали преди половин час с напразна надежда.