Выбрать главу

— Вие живеете в Уест Ег — каза презрително тя. — Познавам един човек там.

— Не познавам нито един…

— Сигурно познавате Гетсби.

— Гетсби? — запита Дейзи. — Кой Гетсби?

Преди да успея да кажа, че ми е съсед, съобщиха, че вечерята е сложена; като мушна властно твърдата си ръка под моята, Том Бюканан ме изведе стремително от стаята, сякаш преместваше шахматна фигурка от едно квадратче в друго.

Изящно отпуснали ръце върху бедрата си, двете млади жени излязоха пред нас на розово оцветената веранда, открита към залеза, където четири свещи блещукаха на масата в стихналия вятър.

— Защо свещи? — възрази Дейзи, като се намръщи. Тя ги изгаси с пръсти. — След две седмици настъпва най-дългият ден в годината. — Дейзи изгледа всички ни с грейнал поглед. — И вие ли винаги чакате най-дългия ден на годината, а след това го пропускате? Аз винаги следя за най-дългия ден в годината, а след това го пропускам.

— Трябва да измислим нещо — прозина се мис Бейкър, сядайки на масата така, като че ли си лягаше в леглото.

— Добре — съгласи се Дейзи. — Какво да измислим? — Тя се обърна безпомощно към мене: — Какво измислят хората?

Преди да мога да й отговоря, очите й се приковаха с почуда върху малкия й пръст.

— Погледни! — оплака се тя. — Ударила съм го.

Всички погледнахме — кокалчето на ставата беше посиняло.

— Ти си направил това, Том — упрекна го тя. — Знам, че не си искал, но все пак си го направил. Това ми е наградата, задето съм се омъжила за такава мечка, за такъв едър и тромав екземпляр като…

— Мразя тази дума „тромав“ — възрази сърдито Том — дори и на шега.

— Тромав — настоя Дейзи.

На моменти тя и мис Бейкър говореха едновременно, без това да дразни, и с шеговита непоследователност, която не беше съвсем бърборене — хладна като белите им рокли и безстрастните им очи, с липса на каквото и да било желание. Те бяха тука и приемаха Том и мен, като полагаха само от учтивост приятно усилие да забавляват или да бъдат забавлявани. Знаеха, че скоро вечерята щеше да свърши и малко по-късно вечерта също щеше да свърши и чисто и просто ще остане зад гърба им. Всичко това беше съвсем различно от нещата на Запад, където вечерта преминава припряно от една фаза в друга към завършека си във вечно неудовлетворено очакване или просто в нервен страх от самия момент.

— Караш ме да се чувствам нецивилизован, Дейзи — признах аз при втората чаша не много отлежало, но все пак хубаво бордо. — Не можеш ли да говориш за реколтата или нещо такова?

С тази забележка не исках да кажа нищо особено, но тя бе възприета по неочакван начин.

— Цивилизацията се руши — избухна Том. — Не мога да не бъда страшен песимист. Чел ли си „Възходът на империята на цветнокожите“ от Годар?

— Не — отвърнах аз, доста изненадан от тона му.

— Книгата е чудесна и всеки трябва да я прочете. Главната мисъл е, че ако не внимаваме, бялата раса ще бъде… ще бъде напълно погълната. Всичко това е научно доказано.

— Том е започнал да става много интелектуален — каза Дейзи с неволно тъжно изражение. — Чете интелектуални книги с дълги думи в тях. Коя беше думата, която ние…

— Е, да, всички тези книги са научни — настоя Том, поглеждайки я раздразнено. — Този човек е проучил добре въпроса. Необходимо е ние, господстващата раса, да внимаваме добре, иначе другите раси ще вземат нещата в свои ръце.

— Трябва да ги смачкаме — прошепна Дейзи, намигайки ожесточено към жаркото слънце.

— Трябва да живеете в Калифорния — започна мис Бейкър, но Том я прекъсна, като се размърда тежко в стола си.

— Мисълта е, че ние сме северна раса. Аз и ти, и ти, и… — След мигновено колебание той включи Дейзи с леко кимване и тя отново ми намигна. — И ние сме създали всички неща, които съставляват цивилизацията — науката, изкуството и изобщо всичко това. Разбирате ли?

Имаше нещо трогателно в съсредоточеността му, сякаш неговото самодоволство, по-изострено, отколкото в миналото, вече не му беше достатъчно. Когато почти веднага след това телефонът вътре иззвъня и икономът напусна верандата, Дейзи се възползува от краткото прекъсване и се наклони към мен.

— Ще ти кажа една семейна тайна — прошепна тя възторжено. — Отнася се до носа на иконома. Искаш ли да чуеш за носа на иконома?

— Затова съм дошъл тази вечер.

— Е добре, той невинаги е бил иконом; лъскал е приборите на някакви хора в Ню Йорк, които имали сребърен сервиз за двеста души. Трябвало да ги лъска от сутрин до вечер, докато най-после това започнало да се отразява на носа му.