— Не му вярвам, приятелю.
— Колко време ще чакате?
— Цяла нощ, ако е необходимо. Изобщо, докато всички си легнат.
Хрумна ми друго нещо. Да предположим, че Том открие, че Дейзи е карала колата. Той може да помисли, че това има някаква връзка — би могъл да помисли какво ли не. Погледнах към къщата; долу се виждаха два или три светещи прозореца и розовият блясък от стаята на Дейзи на втория етаж.
— Вие чакайте тук — казах аз. — Ще видя дали има някакъв признак на тревога.
Върнах се по края на моравата, прекосих полека постланата с чакъл алея и се качих на пръсти по стълбата на верандата. Завесите на гостната бяха отворени и аз видях, че стаята беше празна. Като минавах през верандата, където бяхме вечеряли през онази юнска привечер преди три месеца, стигнах до малък правоъгълник светлина, за който предположих, че е прозорецът на кухненския килер. Транспарантът беше спуснат, но над перваза имаше пролука.
Дейзи и Том седяха един срещу друг на кухненската маса, с чиния студено пържено пиле между тях и две бутилки бира. Той говореше разпалено и в увлечението му неговата ръка беше паднала върху нейната и я прикриваше. От време на време тя поглеждаше към него и кимаше в съгласие.
Те не изглеждаха щастливи и никой от двамата не се беше докосвал до пилето, нито до бирата — и все пак не бяха и нещастни. Картината явно излъчваше атмосфера на естествена интимност и всеки би казал, че двамата заговорничат.
Докато се връщах на пръсти от верандата, чух таксито да опипва в тъмнината пътя си към къщата. Гетсби чакаше, където го бях оставил на алеята.
— Всичко ли е спокойно там горе? — запита загрижено той.
— Да, напълно спокойно. — Аз се поколебах. — По добре си отидете вкъщи и поспете.
Той поклати глава.
— Искам да чакам тук, докато Дейзи си легне. Лека нощ, приятелю.
Той сложи ръце в джобовете на сакото си и отново се зае да наблюдава усърдно къщата, сякаш моето присъствие опетняваше светостта на бдението. Затова си тръгнах и го оставих да стои на лунната светлина… и да бди напразно.
ГЛАВА VIII
Не можах да заспя цяла нощ; имаше мъгла, воят на сигналната сирена непрекъснато се носеше над пролива и аз се мятах полуболен между гротескната действителност и кошмарни, страшни сънища. Преди разсъмване чух едно такси да се движи по алеята на Гетсби и веднага скочих от леглото и започнах да се обличам — чувствах, че имам да му кажа нещо, да го предупредя за нещо, а сутринта щеше да бъде твърде късно.
Като прекосих моравата му, видях, че предната врата беше все още отворена и той се бе облегнал на една маса във вестибюла, натежал от отчаяние или съненост.
— Нищо не стана — каза натъжено той. — Чаках и към четири часа тя дойде до прозореца и постоя там една минута, а после изгаси лампата.
Къщата му никога не беше ми изглеждала толкова огромна, колкото тази нощ, когато тършувахме в големите стаи за цигари. Разтваряхме дълги завеси и опипвахме неизброими метри тъмни стени, за да открием електрическите ключове — веднъж се сгромолясах върху клавишите на едно призрачно пиано. Навред имаше необяснимо количество прах и въздухът в стаите беше застоял, сякаш не са били проветрявани много дни. Намерих кутията на една непозната маса с две стари, изсъхнали цигари вътре. Разтворихме широко френските прозорци на гостната и седнахме да пушим в тъмнината.
— Трябва да се махнете оттук — казах аз. — Много е вероятно да открият колата ви.
— Да си отида сега, приятелю?
— Вървете за една седмица в Атлантик Сити или в Монреал.
Той не искаше и да помисли за такова нещо. Не можел в никакъв случай да изостави Дейзи, преди да узнае какво възнамерява да прави. Беше се вкопчил в някаква последна надежда и не ми даваше сърце да го откъсна от нея.
Именно тази нощ той разказа странната история на ранната си младост с Дан Коуди — разказа ми я, защото „Джей Гетсби“ се беше счупил като стъкло в твърдата омраза на Том и дългата, тайна, фантастична драма вече беше изиграна. Мисля, че сега би признал всичко, без да крие каквото и да било, но той искаше да говори за Дейзи.
Тя била първото „добро“ момиче, което някога бал срещал. При различни случаи, които не ми разкри, той бил влизал в допир с такива хора, но между тях и него винаги имало невидима мрежа от бодлива тел. За него Дейзи била вълнуващо желана. Отивал в нейната къща отначало с други офицери от Кемп Тейлър, после самичък. Тя го удивлявала — никога по-рано не бил виждал такава къща. Но онова, което й придавало особено очарование, било обстоятелството, че в нея живее Дейзи; за нея тя била нещо толкова обикновено, колкото за него палатката в лагера. Къщата била наситена с тайнственост, загатвала за спални на горния етаж, по-красиви и прохладни от другите спални; за коридори, изпълнени с буйно и радостно оживление; и за романтични истории, който още не са плесенясали и не са скътани в благоуханните треви на спомените, а носят свежия полъх на настоящето и ухаят на блестящи нови автомобили и на танцови вечери, чиито цветя още не са увехнали. Вълнувало го и това, че много мъже вече били обичали Дейзи — то увеличавало стойността й в неговите очи. Той усещал присъствието им из цялата къща, насищащо въздуха с аромата и ехото на все още трептящи чувства.