Погледнах часовника си и се изправих.
— До влака ми остават дванайсет минути.
Не исках да отивам в града. Не бях в състояние да свърша никаква свястна работа, но имаше и още нещо — не исках да оставя Гетсби. Пропуснах този влак и после още един, преди да се реша да тръгна.
— Ще ви се обадя — казах най-после аз.
— Добре, приятелю.
— Ще ви се обадя по обяд.
Слязохме бавно по стълбите.
— Предполагам, че и Дейзи ще се обади. — Той ме погледна напрегнато, сякаш се надяваше да потвърдя това.
— Предполагам.
— И тъй, довиждане.
Ръкувахме се и аз си тръгнах. Точно преди да стигна живия плет, аз си спомних нещо и се извърнах.
— Те са пропаднали хора — извиках през моравата аз. — Вие струвате колкото всичките тези негодници, взети заедно.
Винаги съм бил доволен, че му го казах. Това беше единственият комплимент, който някога съм му правил, защото аз не го одобрявах от начало до край. Първо той кимна учтиво, а после лицето му светна от лъчезарна и многозначителна усмивка, като че ли през всичкото време ние съучастнически сме споделяли едно и също мнение по въпроса. Пищният му циркаджийски розов костюм се открояваше като ярко петно на фона на белите стъпала и аз си спомних вечерта, когато преди три месеца за първи път отидох в имението му. Моравата и алеята тогава бяха претъпкани с лицата на онези, които гадаеха за неговата поквара — и той бе стоял на тези стъпала, скрил нетленния си блян, докато им махаше за сбогом.
Благодарих му за гостоприемството. Ние винаги му благодаряхме за това — аз и другите.
— Довиждане — извиках аз. — Закуската ми беше много приятна, Гетсби.
В бюрото в града аз се опитах да попълня един безкраен списък с курсовете на акциите, а после заспах на моя въртящ се стол. Точно преди обяд телефонът ме събуди и аз се стреснах, а по челото ми избиха капки пот. Беше Джордън Бейкър; тя често ми се обажда по това време, тъй като несигурността в програмата й ме затрудняваше да я намеря по друг начин — постоянно сновеше между хотели, клубове и частни къщи. Обикновено гласът й идваше по жицата свеж и прохладен, сякаш снопче трева, откъснато заедно с пръстта, влиташе през прозореца на канцеларията от зелено игрище за голф, но тази сутрин той звучеше сух и дрезгав.
— Напуснах къщата на Дейзи — каза тя. — Сега съм в Хамстед, а следобед отивам в Саутхамптън.
Навярно е било тактично да напусне къщата на Дейзи, но тази постъпка ме раздразни, а следващата й забележка ме настрои сурово.
— Ти не беше добър към мен снощи.
— Какво значение можеше да има това тогава?
За минутка настъпи мълчание и после:
— Все пак искам да те видя.
— Аз също.
— Тогава да не отивам в Саутхамптън, а да дойда следобед в града.
— Не — не този следобед.
— Много добре.
— Днес следобед е невъзможно. Различни…
Разговаряхме така известно време и изведнъж млъквахме. Не знам кой пръв прекъсна връзката с остро тракване на телефона, но знам, че ми беше все едно. Този ден аз не бих могъл да разговарям с нея на чаша чай дори ако това означаваше никога вече да не разговарям с нея.
Няколко минути по-късно се обадих в къщата на Гетсби, но линията беше заета. Опитах четири пъти, най-после една раздразнена телефонистка ми каза, че държат линията отворена за междуградски разговор с Детройт. Като извадих разписанието на влаковете, аз заградих с кръгче влака в три и петдесет минути. Тогава се облегнах назад в стола и се опитах да мисля. Беше точно обяд.
Когато същата сутрин минах с влака край купищата пепел, умишлено отидох на другата страна на вагона. Предположих, че наоколо ще има тълпа любопитни, малки момчета ще търсят тъмни петна в прахта и някой бъбривко ще разправя отново и отново какво се беше случило, докато започне всичко да става все по-малко и по-малко реално дори и за самия него и той вече няма да може да разказва, а трагичната съдба на Мъртъл Уилсън щеше да бъде забравена. Сега искам да се върна малко и да разкажа какво е станало в гаража, след като ние си отидохме предишната вечер.
Трудно било да намерят сестра й Катрин. Тази вечер тя навярно била нарушила правилото си да не пие, защото, когато пристигнала, била затъпяла от алкохол и не могла да разбере, че линейката вече била отишла във Флъшинг. Когато я убедили в това, тя веднага припаднала, сякаш то именно било непоносимото в цялата история. Някакъв човек, милостив или любопитен, я взел в колата си и я откарал по следите на тялото на сестра й.