Дълго след полунощ тълпи хора се трупали пред гаража — едни си отивали, други идвали, а Джордж Уилсън се люлеел напред-назад на кушетката вътре. Вратата на канцеларията останала открехната и всеки, който влизал в гаража, поглеждал вътре, тласкан от непреодолимо любопитство. Най-после някой казал, че това е срамно, и затворил вратата. Михаелис и няколко друга мъже били при него; отначало четири или пет души, след това двама или трима. По-късно Михаелис трябвало да помоли последния непознат да почака там още петнайсет минути, а той се върнал в собственото си заведение и направил една кана кафе. След това останал сам с Уилсън до зори.
Към три часа Уилсън престанал да бръщолеви несвързано — той се поуспокоил и започнал да говори за жълтата кола. Заявил, че има начин да открие на кого принадлежи жълтата кола, и тогава изтърсил, че преди около два месеца жена му се върнала от града със синини по лицето и с подут нос.
Но когато се чул да казва това, той потрепнал и започнал отново да вика „О, боже мой!“, със стенещия си глас. Михаелис направил напразен опит да го разсее.
— Откога си женен, Джордж? Хайде, опитай се да стоиш спокоен една минута и да отговориш на въпроса ми. Откога си женен?
— От дванайсет години.
— Имали ли сте някога деца? Хайде, Джордж, стой спокойно — зададох ти въпрос. Имали ли сте някога деца?
Твърдите кафяви бръмбари постоянно се удряли в мъжделивата лампа и винаги когато Михаелис чуел някоя кола да се носи навън по пътя, тя му прозвучавала като колата, която профучала, без да спре, няколко часа преди това. Не искал да влезе в гаража, защото работната маса била изцапана там, където било лежало тялото, затова се въртял притеснено из канцеларията — преди да съмне, знаел всеки предмет в нея — и от време на време сядал край Уилсън, като се мъчел да го успокоява.
— Нямаш ли черква, в която да ходиш понякога, Джордж? Дори и ако отдавна не си бил там? Не мога ли да се обадя в черквата и да повикам някой свещеник да дойде да ти поговори, а?
— Не ходя в никаква черква.
— Трябва да имаш черква, Джордж, за ей такива моменти. Сигурно някога си ходил на черква. Не се ли ожени в черква? Чуй, Джордж, чуй ме: не си ли се женил в черква?
— Това беше отдавна.
Усилието да отговаря нарушило ритъма на люлеенето му — за миг той замълчал. После изморените му очи пак загледали полумногозначително, полуучудено.
— Погледни там в чекмеджето — рекъл той, сочейки писалището.
— Кое чекмедже?
— Онова чекмедже там.
Михаелис отворил чекмеджето, което било най-близо до ръката му. В него нямало нищо освен един малък, скъп кучешки нашийник, кожен, със сребърен шнур. Явно било, че е нов.
— Това? — запитал той, като го вдигнал нагоре. Уилсън погледнал втренчено и кимнал.
— Намерих го вчера следобед. Тя се опита да ми обясни за него, но аз си знаех, че работата не е чиста.
— Искаш да кажеш, че жена ти го е купила?
— Тя го държеше увит в тънка хартия на бюрото си.
Михаелис не видял в това нищо странно и посочил на Уилсън десетина причини, поради които жена му може да е купила нашийника. Но било ясно, че Уилсън бил чул някои от тези същите причини и по-рано от Мъртъл, защото отново почнал да повтаря шепнешком: „О, боже!“ Няколко от обясненията на утешителя му увиснали във въздуха.
— След това той я уби — казал Уилсън. Устата му внезапно се отворила.
— Кой?
— Имам начин да го открия.
— Ти си болезнено чувствителен, Джордж — казал приятелят му. — Преживя голямо напрежение и просто не знаеш какво говориш. По-добре се опитай да поседиш спокоен до сутринта.
— Той я уби.
— Това беше злополука, Джордж.
Уилсън поклатил глава. Очите му се присвили и от леко отворената му уста се отронило едва чуто възклицание на човек, който знае каква е работата.
— Знам — отсякъл той. — Аз съм от доверчивите хора и не мисля зло никому, но когато кажа, че знам нещо, значи го знам. Това е дело на човека от онази кола. Тя изтича да говори с него, но той не искаше да спре.
Михаелис също бил видял това, но не му придал особено значение. Смятал, че мисис Уилсън бяга от мъжа си, а не че се опитва да спре точно определена кола.