След като тръгнахме с Гетсби към къщата, градинарят видя малко настрани в тревата тялото на Уилсън — последната изкупителна жертва.
ГЛАВА IX
Сега, две години подир това, аз си спомням останалата част на този ден и нощта, и следващия ден само като безкрайна върволица от полицаи, фотографи и журналисти, които влизаха и излизаха от къщата на Гетсби. Пътят през главната порта бе препречен с въже и застаналият до нея полицай държеше любопитните настрана, обаче малките момчета скоро откриха, че могат да влизат през моя двор, и край басейна винаги се навъртаха по няколко, събрани накуп, със зяпнали уста. Някакъв човек със самоуверен вид, може би детектив, употреби израза „луд човек“, когато онзи следобед се наведе над тялото на Уилсън, и неуместно авторитетният му глас определи тона на вестникарските съобщения на другата сутрин.
Повечето от тези съобщения бяха кошмарни — гротескни, подробни, сензационни и неверни. Когато показанията на Михаелис при съдебното следствие изкараха на бял свят подозренията на Уилсън срещу жена му, аз си помислих, че цялата история ще бъде поднесена като някакъв пикантен пасквил — но Катрин, която би могла да каже какво ли не, не каза думица. Тя прояви изненадващ характер — гледаше решително съдебния следовател изпод изписаните си вежди и се закле, че сестра й никога не е виждала Гетсби, че сестра й била напълно щастлива с мъжа си, че сестра й никога не се е заплитала в някаква история. Тя убеди сама себе си в това и се разплака в кърпичката си, сякаш не би могла да понесе дори едно загатване за противното. Уилсън бе представен като „побъркан от скръб“, за да може случаят да остане в най-простата си форма. Така си и остана.
Но цялата тази част на историята изглеждаше далечна и маловажна. Открих, че съм на страната на Гетсби, и то само аз. От момента, когато телефонирах в Уест Ег за нещастието, всяка догадка за него и всеки практически въпрос бяха отправяни до мен. Отначало бях изненадан и сбъркан; после, докато той лежеше в къщата си и нито мърдаше, нито дишаше, нито говореше, час подир час, аз все повече се убеждавах, че сега аз трябваше да отговарям за всичко, защото никой друг не проявяваше интерес — искам да кажа, такъв силен личен интерес, на какъвто всеки има някакво право, когато настъпи краят му. Обадих се по телефона на Дейзи половин час след като го намерихме, позвъних й инстинктивно и без колебание. Но тя и Том били заминали рано същия следобед, като взели със себе си багаж.
— Да са оставили адрес?
— Не.
— Да са казали кога ще се върнат?
— Не.
— Да имате представа къде са? Как бих могъл да вляза във връзка с тях?
— Не знам. Не мога да кажа.
Исках да му повикам някого. Исках да отида в стаята и да го успокоя: „Аз ще ти доведа някого, Гетсби. Не се тревожи. Само вярвай в мен и аз ще ти доведа някого…“
Името на Улфсхайм не беше в телефонния указател. Икономът ми даде адреса на кантората му на Бродуей и аз позвъних на бюро справки, но докато науча номера му, пет часът беше отдавна минал и никой не отговори на телефона.
— Ще позвъните ли пак?
— Позвъних им три пъти.
— Много е важно.
— Съжалявам. Боя се, че няма никой.
Върнах се в гостната и за миг помислих, че те са случайни посетители — всички тези представители на властта, които я бяха изпълнили внезапно. Но макар че те отдръпваха чаршафа и поглеждаха потресено Гетсби, неговият протест продължаваше да звучи в съзнанието ми.
„Виж какво, приятелю, трябва да ми намериш някого. Трябва да положиш големи усилия. Не мога да мина през всичко това сам.“
Някой започна да ми задава въпроси, но аз се отскубнах и като се качих горе, прерових бързо незаключените чекмеджета на бюрото му — той никога не ми беше казал изрично, че родителите му са умрели. Но нямаше нищо — само портретът на Дан Коуди, символ на забравени бури, гледаше вперено от стената.