На стария човек не му се искаше да затвори книгата и той четеше високо всяка точка, а след това ме поглеждаше жадно. Мисля, че едва ли не очакваше да препиша списъка за свое собствено ползване.
Малко преди три часа лютеранският пастор пристигна от Флъшинг и аз започнах да поглеждам неволно от прозореца за други коли. Същото правеше и бащата на Гетсби. Но времето минаваше; слугите влязоха и застанаха в очакване в салона. Очите му замигаха неспокойно и той заговори разтревожено и несигурно за дъжда. Пасторът погледна няколко пъти часовника си, така че аз го отведох настрана и го помолих да почака половин час. Нямаше обаче никакъв смисъл. Никой не дойде.
Към пет часа процесията ни от три коли стигна в гробищата и спря в ситния дъжд край портата — най-напред една моторна погребална кола, ужасно черна и мокра, сетне мистър Гетс, пасторът и аз в лимузината и накрая четирима или петима слуги и пощенският раздавач от Уест Ег в многоместния автомобил на Гетсби, всички мокри до кости. Когато влязохме през портата в гробищата, чух да спира някаква кола, а после и звука от шляпането на нечии крака подир нас по прогизналата земя. Огледах се наоколо. Беше човекът с очила като очи на бухал, когото бях заварил да се удивлява от книгите на Гетсби в библиотеката една вечер три месеца преди това.
Оттогава не го бях виждал. Не знам как беше разбрал за погребението, нито дори как се казваше. Дъждът се стичаше по дебелите стъкла на очилата му и той ги свали и ги избърса, за да види как отмахват брезентовото покривало от гроба на Гетсби.
Тогава се опитах да помисля за момент за Гетсби, но той вече беше твърде далеч и аз можех само да си спомня без възмущение, че Дейзи не беше изпратила ни вест, ни цвете. Чух смътно някой да промълвява: „Блажени са мъртвите, върху които пада дъждът“, след което човекът с очи на бухал каза „амин“ със смел глас.
Забързахме безредно под дъжда към колите. Човекът с очи на бухал ме заговори до портата.
— Не можах да отида в дома му — забеляза той.
— И никой друг не можа.
— Вие се шегувате! — Той едва ли не подскочи от учудване. — Боже мой! Та те отиваха там със стотици.
Той свали очилата си и ги избърса отново, отвън и отвътре.
— Клетникът — каза.
Един от най-живите ми спомени е завръщането ми по Коледа на Запад — от основното училище, а по-късно от колежа. Онези, които отиваха по-далеч от Чикаго, обикновено се срещаха на старата мрачна гара „Юниън Стейшън“ в шест часа през декемврийската вечер с няколко приятели от Чикаго, вече обзети от весело празнично настроение, за да си вземат набързо сбогом. Спомням си кожените палта на девойките, завръщащи се от пансиона на мис Тази или Онази, бъбренето със замръзнал дъх, махането с ръка на някой стар познат, сверяването на поканите („Ще ходиш ли у семейство Ордуей? Херси? Шулц?“) и дългите зелени билети, стиснати здраво в облечените ни в ръкавици ръце. И най-после по коловоза край портата потъмнелите жълти вагони от линията Чикаго, Милуоки и Сейнт Пол, весели като самата Клаеда.
Когато влакът потегляше в зимната нощ и снегът, нашият сняг, се откриваше пред погледа ни и трепкаше по прозорците, а бледите светлини на малките гарички на Уисконсин пробягваха покрай нас, пронизваща буйна свежест изведнъж проникваше във въздуха. Ние го поемахме на дълбоки глътки, когато се връщахме от вечеря през студените коридори, и в продължение на един чудноват час бивахме изпълнени с неизразимо чувство за абсолютната ни тъждественост с този край, след което отново се стопявахме неразличими в него.
Това е моят Среден запад — не житото или прериите, нито затънтените градчета на шведските заселници, а вълнуващите завръщания у дома с влаковете на младостта, уличните лампи, звънците на шейните в заскрежения мрак и сенките на венците от бодлива зеленика, които осветените прозорци хвърлят на снега. Аз съм частица от всичко това, малко тъжен от спомена за тези дълги зими, малко самодоволен от факта, че съм израсъл в къщата Карауей в град, където от десетилетия жилищата все още носят името на семейството, което приютяват. Виждам сега, че това е повествование за Запада — та нали Том и Гетсби, Дейзи, Джордън и аз бяхме все западняци и може би сме притежавали някой общ недостатък, който неизвестно защо ни е направил неприспособими към живота на Изток.