Дори когато Изтокът най-много ме е вълнувал, дори когато най-остро съм съзнавал превъзходството му над заспалите, разпрострени нашироко, раздути градове отвъд Охайо, с техните мъчителни провинциални условности, които не щадяха никого освен децата и съвсем старите — дори и тогава аз виждах в него нещо изопачено. Особено Уест Ег все още се явява в по-фантастичните ми сънища. Виждам го като нощна сцена, нарисувана от Ел Греко; сто къщи едновременно обикновени и гротескни, свили се под сърдито, ниско надвиснало небе и безжизнена луна. На предния план четирима мрачни мъже в официално облекло крачат по тротоара с носилка, на която лежи пияна жена в бяла вечерна рокля. По провесената й отстрани ръка студено проблясват скъпоценности. Мъжете, сериозни, влизат в една къща — погрешната къща. Но никой не знае името на Жената и никой не се интересува.
След смъртта на Гетсби Изтокът ми се явяваше в такива мрачни краски, в образ тъй изкривен, че това, което виждаха очите ми, не можеше да го поправи. Затова, когато синият дим на сухи листа започна да се носи във въздуха и вятърът да сковава проснатите на въжето мокри дрехи, аз реших да се върна у дома.
Имаше едно нещо, което трябваше да свърша, преди да си тръгна — нещо трудно и неприятно, с което може би беше по-добре да не се заемам. Но аз исках да оставя нещата в ред, а не просто да разчитам на услужливото и безразлично море да отнесе оставената от мен смет. Срещнах се с Джордън Бейкър и заговорих надълго и нашироко за онова, което ни се беше случило, и за онова, което беше станало с мен след това. Тя се бе отпуснала в една голямо кресло и слушаше съвсем неподвижна.
Беше в костюм за голф и си спомням, че ми изглеждаше като хубава илюстрация, с малко закачливо вдигната брадичка, косата й с цвят на есенен лист, лицето със същата отсянка на кафяво като ръкавицата без пръсти на коляното й. Когато свърших, тя ми каза без коментарии, че се е сгодила. Усъмних се в това, макар да имаше няколко души, за които би могла да се омъжи само с едно кимване на главата, обаче дадох вид на изненадан. Само за миг се запитах дали не правя грешка, но после отново премислих набързо всичко и станах да се сбогувам.
— Все пак ти наистина ме заряза — рече внезапно Джордън. — Заряза ме по телефона. Сега не давам пет пари за теб, но тогава това беше нещо ново за мен и известна време се чувствах малко замаяна.
Ръкувахме се.
— О, и спомняш ли си — добави тя — един наш разговор за каране на кола?
— Не, не съвсем.
— Ти каза, че един лош шофьор е в безопасност само докато не срещне друг лош шофьор, нали? Точно това ми се случи — срещнах друг лош шофьор. Искам да кажа, че постъпих невнимателно, като допуснах да си създам такава грешна представа за теб. Смятах, че ти си един доста честен, откровен човек. Мислех, че това е тайната ти гордост.
— Аз съм трийсетгодишен — рекох аз. — Прехвърлил съм с пет години възрастта, когато човек може да лъже сам себе си и да нарича това почтеност.
Тя не отговори. Ядосан, наполовина влюбен в нея и изпълнен с горчиво съжаление, аз си тръгнах.
Един следобед късно през октомври видях Том Бюканан. Той вървеше пред мене по Пето Авеню с бодрата си, войнствена походка, с ръце, малко отдалечени от тялото, сякаш да отблъсне всяко посегателство, като главата му се движеше рязко насам-натам, нагаждайки се към неспокойните му очи. Точно когато се позабавих, за да не го настигна, той се спря и загледа смръщено витрините на един бижутериен магазин. Изведнъж ме видя и се върна назад, протегнал ръка.
— Какво се е случило, Ник? Имаш ли нещо против да се ръкуваш с мене?
— Да. Ти знаеш какво мисля за тебе.
— Ти си луд, Ник — каза той бързо. — Съвсем си полудял. Просто не знам какво става с теб.
— Том — запитах го аз, — какво каза на Уилсън онзи следобед?
Той ме погледна втренчено, без да каже ни дума, и аз разбрах, че съм отгатнал правилно какво се беше случило през онези губещи се часове. Понечих да си тръгна, но той направи една крачка подир мен и ме сграбчи за ръката.
— Казах му истината — рече Том. — Той дойде на вратата, докато се готвехме да заминаваме, и когато поръчах да му кажат, че не сме вкъщи, той се опита да се качи насила горе. Беше достатъчно луд да ме убие, ако не му бях казал чия е била колата. През всичкото време, докато беше в къщата, ръката му стискаше револвера в джоба. — Тук той спря предизвикателно. — Какво от това… ако съм му… казал? Неизбежно беше на онзи да се случи нещо лошо. Той хвърляше прах в твоите очи, както и в Дейзините, обаче беше опасен човек. Прегазил Мъртъл, както ти би прегазил куче, и дори не спрял колата.