Не можех да му съобщя простото обстоятелство, че това не е вярно, затова замълчах.
— А ако мислиш, че не страдах и аз… виж какво, когато отидох да предам апартамента и видях онази проклета кутия с кучешки бисквити на бюфета, аз седнах и се разплаках като дете. Бога ми, ужасно беше…
Не можех да му простя, нито да го обичам, но видях, че онова, което беше направил, за него беше напълно оправдано. Във всичко станало имаше голяма небрежност и обърканост. Те бяха небрежни хора, Том и Дейзи — смазваха неща и живи създания и след това се оттегляха в богатството си или в голямата си небрежност, или изобщо в онова, което ги държеше заедно, и оставяха други да разчистват бъркотията, която те бяха направили.
Ръкувах се с него; беше глупаво да не го направя, защото внезапно почувствах, че сякаш говоря с дете. После той влезе в бижутерийния магазин и купи перлена огърлица — или може би само копчета за ръкавели, — отървал се завинаги от моята провинциална придирчивост.
Къщата на Гетсби беше все още празна, когато си тръгнах — тревата на моравата му беше израсла толкова високо, колкото и моята. Един от шофьорите на таксита в селцето не можеше да не закара някого край входа, без да спре за минутка и да посочи къщата; може би той беше закарал Дейзи и Гетсби в Ист Ег през нощта на катастрофата и си беше съчинил своя собствена история за станалото. Аз не исках да я чуя и го избягнах, когато слязох от влака.
Прекарвах съботните вечери в Ню Йорк, защото така живо си спомнях онези пъстри, ослепителни негови празненства, че все още чувах как музиката и смехът се носят леко и безспирно из градината му, как колите сноват нагоре-надолу по алеята. Една вечер там чух истинска кола и видях фаровете й да спират пред стъпалата на входа. Но не отидох да разузная. Може би това беше някой последен гостенин, който се е бил запилял някъде накрай света и не е знаел, че празненството е свършило.
Последната вечер, когато куфарът ми беше готов и колата ми беше продадена на бакалина, аз отидох и още веднъж хвърлих поглед на онова нелепо, огромно, зловещо подобие на къща. Върху белите стъпала ясно изпъкваше на лунната светлина една мръсна дума, написана от някое момче с парче тухла. Аз я изтрих, като търках силно с подметката на обувката. После се запътих надолу към морския бряг и се отпуснах на пясъка.
Повечето от големите крайбрежни заведения сега бяха затворени и не се виждаха почти никакви светлини освен неясното движещо се сияние на някакъв ферибот отвъд пролива. Когато луната се издигна по-високо, незначителните къщи започнаха да се стопяват, докато постепенно погледът ми долови стария остров, разцъфтял някога тук пред очите на холандските моряци — свежата зелена гръд на новия свят. Изчезналите му дървета, дърветата, които бяха направили място за къщата на Гетсби, някога бяха помагали с шепота си да се роди последната и най-голяма от всички човешки мечти; за едни бегъл магичен миг човек трябва да е стоял задъхан при вида на този континент, погълнат от естетичен унес, който той нито е разбирал, нито е желаел, изправен за последен път в историята пред нещо съизмеримо със способността му да се удивлява.
И докато седях там, в съзерцание на стария непознат сеят, аз си мислех за удивлението на Гетсби, когато за първи път е зърнал зелената светлина в края на Дейзиния док. Дълъг път е трябвало да измине до тази синкава морава и мечтата му трябва да е изглеждала така близка, че би било невъзможно да не я досегне. Той не е знаел, че тя вече е била зад него, някъде далеч в неясната шир отвъд града, където тъмните полета на републиката се точат в нощния мрак.
Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало — нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро…
Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.
Диамантът, голям колкото „Риц“
I
Джон Т. Ънгър произхождаше от семейство, което от няколко поколения беше добре известно в Хадес1 — малко градче на река Мисисипи. Баща му неведнъж бе излизал победител в разгорещените любителски мачове по голф; мисис Ънгър пък с безкрайните си политически обръщения си бе спечелила сред своите съграждани прозвището „неизтощимата“, а младият Джон Т. Ънгър, който тъкмо бе навършил шестнайсет, умееше да танцува всички най-модерни танци, пренесени от Ню Йорк, още преди да беше обул дълги панталони. И сега му предстоеше да прекара известно време далеч от дома си. Преклонението пред образователните заведения на Нова Англия — това всеобщо зло за провинциалните градове, което всяка година откъсваше от тях най-обещаващите млади хора — беше завладяло и неговите родители и тяхното единствено желание бе той да продължи обучението си не другаде, а само в училището „Св. Мидас“2, близо до Бостън. Градчето Хадес беше твърде малко за техния любим и даровит син.
1
Хадес — в древногръцката митология — подземното царство. В САЩ думата се употребява като нарицателно със значението „преизподня“.
2
Според древногръцките предания фригийският цар Мидас се славел с несметните си богатства.