— Баща ми — каза той — е най-богатият човек на света.
— О! — възкликна учтиво Джон. Той просто не намери друг отговор на това откровение. В първия миг си помисли да каже: „Това е чудесно“, но реши, че ще прозвучи престорено; ако кажеше: „Наистина ли?“, то пък щеше да означава, че се съмнява в твърдението на Пърси, а такова смайващо твърдение едва ли подлежеше на съмнение.
— Най-богатият — повтори Пърси.
— Четох в „Световен статистически алманах“ — поде Джон, — че в Америка имало един човек с годишен доход от над пет милиона и четирима — с по над три милиона, а…
— О, това е дреболия. — Пърси сви презрително устни. — Някакви си гешефтари, дребни банкери, търговци и лихвари. Баща ми може да ги купи, без дори да усети, че го е сторил.
— Но защо той…
— Защо не са посочили в алманаха подоходния му данък ли? Защото той изобщо не плаща такъв данък. Впрочем плаща някаква незначителна сума, но върху действителното си имущество не плаща нищо.
— В такъв случай трябва наистина да е много богат — заключи непринудено Джон. — Много се радвам. Възхищавам се от богатите хора. Колкото е по-богат един човек, толкова повече му се възхищавам. — Мургавото му лице открито изразяваше неподправения му възторг. — Миналия Великден гостувах на нашия съученик Шницлер-Мърфи. Вивиан Шницлер-Мърфи притежава рубини, големи колкото кокоши яйца, а сапфирите й бяха като електрически крушки.
— И аз обичам скъпоценните камъни — възкликна въодушевен Пърси. — Разбира се, не бих искал никой в училище да знае за това, но аз самият притежавам една доста голяма сбирчица. Колекционирах ги вместо пощенски марки.
— А диамантите — продължи Джон разпалено, — диамантите им са с големината на орехи…
— И това е дреболия. — Пърси се наведе напред и сниши гласа си до шепот. — Жалка дреболия. Баща ми притежава диамант, по-голям от хотел „Риц-Карлтън“.
II
Слънцето в щата Монтана залязваше между две планински възвишения, огнено, подобно на някаква исполинска рана, а лъчите му се разпростираха като артерии по виолетово обагреното небе. Някъде долу под това необятно небе се гушеше селцето Фиш — мъничко, неугледно, усамотено. Във Фиш, както се говореше, живееха дванайсет мъже, дванайсет мрачни и странни същества, които по чудо не умираха от глад на безплодната гола скала, върху която някаква тайнствена сила ги бе осъдила да преживяват. Те се бяха превърнали в отделна раса, тези дванайсет мъже от Фиш. Природата сякаш ги бе създала, за да задоволи някаква своя моментна прищявка, а после, ги бе изоставила да се борят сами за съществуването си или да загинат.
Часът беше седем. В далечината по пустинната земя пълзеше дълга редица от движещи се светлинки и дванайсетината мъже от Фиш се събраха като привидения край малката дъсчена гаричка, за да наблюдават преминаването на трансконтиненталния експрес от Чикаго. Неизвестно по чия воля пет-шест пъти в годината тоза експрес спираше при селцето Фиш. Една или две фигури слизаха от него, качваха се в някаква двуколка, която неизменно изникваше някъде от здрача, и се отправяха към виолетовия залез. За мъжете от Фиш наблюдаването на това тъй рядко и необичайно явление се бе превърнало в своеобразен култ. Те просто наблюдаваха, само наблюдаваха, и нищо повече. Ако в главите им се бе съхранила поне капчица въображение, тя би ги карала да се учудват, да размишляват и тогава тези тайнствени посещения навярно биха пробудили у тях суеверие. Мъжете от Фиш обаче не се поддаваха на никакво суеверие, на никаква религия. Дори християнската вяра с нейните крайни и фанатични догми не бе успяла да се закрепи върху тази гола безплодна скала и затова тук нямаше нито олтар, нито свещеник, нито жертвоприношения. Само всяка вечер в седем часа мълчаливата група се събираше край дъсчената гаричка — едио чудновато паство, което отправяше в далечината своята безмълвна, бездушна молитва.
През тази юнска вечер Главният Кондуктор, когото те навярно биха избрали за свой небесен закрилник, ако изобщо решаха да обожествяват някого, бе отредил трансконтиненталният експрес от Чикаго да остави част от своя човешки (а може би и нечовешки) товар във Фиш. Две минути след седем Пърси Уошингтън и Джон Т. Ънгър слязоха от влака, минаха бързешком край смаяните и плахи погледи на дванайсетте мъже от Фиш, качиха се на двуколката, която се появи отнякъде, и отпътуваха.