— Хей, хвърли ни едно въже!
— Да ти се намират случайно някоя поничка или един-два отлежали сандвича, приятелче?
— Слушай, момче, ако бутнеш долу тоя, дето е с тебе, ще ти покажем как най-бързо се изчезва от този свят.
— Врътни му един от мое име, моля ти се!
Ямата беше съвсем тъмна, така че вътре не се виждаше нищо, но по дръзкия оптимизъм на забележките и по грубоватите, енергични гласове Джон разбра, че това са американци от средната класа, и то с най-смел и авантюристичен дух. В следващия миг мистър Уошиигтън издърпа бастуна си от решетката, докосна с него някакъв бутон в тревата и цялата сцена долу се обля в светлина.
— Това са неколцина смели въздухоплаватели, които са имали нещастието да открият Елдорадо — забеляза той.
Пред тях се бе открила огромна кухина в земята, оформена като купа. Стените й бяха стръмни и направени очевидно от полирано стъкло, а на леко вдлъбнатото й дъно стояха около две дузини мъже, облечени в останки от авиаторски униформи. Обърнатите им нагоре лица, по които се четеше гняв, злоба, отчаяние и цинична насмешка, бяха обрасли с дълги и гъсти бради. Само неколцина обаче имаха болнав и мършав вид, останалите изглеждаха охранени и в много добро здраве.
Брадок Уопшнгтън придърпа един градински стол до ръба на ямата и седна.
— Е, как сте, момчета? — попита весело той.
Хор от ругатни — към които не се присъединиха само двама-трима, дотолкова обезсърчени, че дори глас не можеха да издадат — се понесе нагоре към огрялата от слънцето поляна, но Брадок Уошингтън го изслуша с невъзмутимо спокойствие. Когато заглъхна и последното ехо, той заговори отново:
— Измислихте ли начин да се измъкнете от затруднението си?
Дочуха се отделни забележки:
— Решихме да останем тук завинаги!
— Изведи ни горе и ние ще намерим начин!
Брадок Уошингтън отново изчака всички да замълчат и каза:
— Обяснил съм ви положението. Не сте ми нужни ни най-малко. По-добре да не бях ви виждал никога. Отлично знаете, че вашето собствено любопитство ви доведе тук и въпреки това, щом намерите средство за спасението си, с радост съм готов да приема всеки ваш план, стига той да не застрашава моите интереси. Но докато хвърляте всичките си сили за прокопаване на тунели — да, знам за новия, който сте започнали, — няма да стигнете далече. И това, че хленчите непрекъснато за любимите си у дома, е само преструвка, не ви е чак толкова мъчно за тях. Ако ви беше чак толкова грижа за тях, никога нямаше да се заловите с авиация.
Един висок мъж излезе крачка пред другите и вдигна ръка, за да привлече вниманието на поробителя си към онова, което искаше да каже.
— Позволи ми да ти задам няколко въпроса — провикна се той. — Ти претендираш, че си справедлив човек, нали?
— Що за глупост! Как може човек в моето положение да бъде справедлив към вас! Справедлив ли е матадорът към бика?
При тази груба забележка лицата на „биковете“ помрачняха, но високият продължи.
— Добре — викна той. — Спорили сме по това и преди. Не си състрадателен, не си справедлив, но си човек — поне така казваш, — а в такъв случай би трябвало да се поставиш на наше място за известно време, за да разбереш колко… колко… колко…
— Какво „колко“? — попита спокойно Уошингтън.
— … колко безполезно…
— Но не и за мен.
— Е, добре… колко жестоко…
— Обсъждали сме и това. Щом става въпрос за самосъхранение, всяка жестокост е оправдана. Били сте войници и знаете. Кажи някой друг довод.
— Добре тогава… колко безсмислено.
— Ето, с това вече съм съгласен — каза Уошингтън. — Помъчете се обаче да намерите разрешение. Предложих ви да ви екзекутирам безболезнено — или всички, или само тия, които желаят. Предложих ви да отвлека съпругите ви, любимите ви, децата и майките ви и да ги доведа тука. Ще разширя сегашното ви жилище и ще ви храня и обличам до края на живота ви. Ако имаше някакъв начин да се предизвика постоянна амнезия, щях да наредя да ви оперират и да ви пусна веднага на свобода някъде извън моите владения. Но нищо повече от това не мога да предложа.
— А защо не ни повярваш, че няма да те издадем? — подвикна някой.
— Хайде, хайде, шегите настрана — отвърна през смях Уошингтън. — Аз изведох един от вас да преподава на дъщеря ми италиански и той избяга миналата седмица.
Див ликуващ вик се изтръгна едновременно от две дузини гърла и подземната яма се превърна в същинско гнездо на демони. Затворниците взеха да тропат с крака, да крещят, да се борят един с друг, изпаднали в някакъв внезапен пристъп на животинска радост. Те дори се затичваха, докъдето могат по отвесните стъклени стени на своя затвор, а после тупваха на дъното върху меките си части. Високият мъж поде песен, към която се присъединиха всички: